Истанбул: Големите мечти на един нарастващ мегаполис

На лунна светлина по тъмните улички на Бейоглу - един от най-старите квартали на Истанбул, старите фасади с островърхи прозорци извикват в съзнанието меланхоличния образ на града, който турският писател Орхан Памук, носител на Нобелова награда, описва в своите мемоари.

Но в реалността, това е само мимолетно впечатление.

Развива се бързо един нов, стремителен Истанбул и става все по-трудно да откриеш онези кътчета със загадъчни руини, които олицетворяват “хюзюн” - дълбоката колективна тъга, с която е просмукана бившата столица на една империя от спомените на Памук. Докато Турция се стреми към статут на световна сила, нейният водещ град се разраства по начин, който заплашва наследството, околната среда и дори неговата идентичност.

След спокойна разходка по малките улички, човек може да се издигне с асансьор до покрива на някой хотел за панорамна гледка към Босфора с неговата армада от товарни кораби и кулите на оживеното сити. По-надолу, в залива Златния рог, изстрелват фойерверки, но заради далечината, звукът не се чува.

Истанбул, който някога е бил застинал град, копнеещ по славното си минало, сега е трескав, може би сляпо втурнал се да създаде ярко бъдеще.

Името на Истанбул идва от гръцкото название за “градът”.  Тук живее близо 20 процента от 75-милионното население на Турция, като компресира и засилва вихъра на развиващата се демокрация с мюсюлманска идентичност и западен външен вид. Той е моторът и пратеникът на страната, която иска да бъде световна сила, след като дълго време само е гледала отстрани.

На национално равнище, реториката понякога засенчва истинските икономически и дипломатически постижения. Турция е “маякът на света”, казва един министър. Истанбул се движи напред със същия ентусиазъм.

Документален филм, наречен “Екуменополис: град без граници”, намеква, че пренаселеността, спекулациите с недвижими имоти и големите проекти, като този за строеж на трети мост над Босфора, създават строителна неразбория за определени прослойки под ръководството на политически свързани барони от строителната индустрия.

Режисьорът Имре Азем казва, че публиката на чуждестранни филмови фестивали се изненадва от това, което вижда на екрана.

“Това разтърсва представата им за Истанбул. Те имат този носталгичен образ за Истанбул с неговите джамии и всички тези туристически глупости”, каза Азем. “За турците е все едно да кажеш неща, които те вече знаят, защото те живеят в този град и познават неговите проблеми”.

Азем, 36-годишен, е израснал в Истанбул и е отишъл да учи в САЩ, но се връща често, за да открие безумието на промените.

“Веднъж, когато си идвам, има парк. Следващия път, след шест месеца, паркът е станал сграда”, каза Азем. “Наистина започнах да се питам накъде отива всичко това”.

Той каза, че Истанбул е станал толкова голям, че е срещал някои бедни жители, които никога не са виждали Босфора, макар че живеят в града от години. Станалият известен турски термин е “геджеконду” или “построен за една нощ” - това са калпави сгради с апартаменти, за които властите в Истанбул все намират извинение, но сега казват, че ще ги заменят.

Истанбул също така живее в латентно състояние, в тревога, че може да стане катастрофално земетресение утре, след 10 години или в нечий друг живот. Турция е в сеизмично активна зона.

Световното първенство по лека атлетика се проведе в Истанбул тези дни в стадион, построен по стандартите за сигурност в строителството, наложени след земетресението през 1999 г. в северозападна Турция, което отне живота на 18 000 души, включително в покрайнините на Истанбул. Старата сграда на същото място имаше и плувен басейн, който бе разрушен, след като властите откриха пукнатини от трусовете.

Най-голямата амбиция на града е Олимпиадата. Истанбул е кандидатствал вече четири пъти за домакинство на игрите, но икономическият растеж на Турция през последното десетилетие и нейната политическа настоятелност правят града силен претендент.  Конкуренти са Токио, Доха, Катар, Мадрид и Баку. Решението ще бъде обявено следващата година.

Бързата трансформация на Истанбул започна в началото на 80-те години, когато Турция, тогава в хватката на военните, отвори икономиката си. Отприщи се развитието, миграцията към градовете също. Много от тези, които заляха градовете, бяха бедни, етнически кюрди, които бягаха от конфликта между армията и кюрдските бунтовници в селската югоизточна част.

Дейвид Кътхел, чийто баща е бил генерален консул на САЩ в Истанбул около 1960 г., помни град с около два милиона жители, затънал в бедност и традиционни ценности.

“Това бе място, където хората даваха обувките си на по-малките си братя и сестри, а момичетата спираха да ходят на училище след шести клас. Това бе нещо различно от американския 19-и век и британският 19-и век”, каза Кътхел,  асоцииран преподавател по международно и вътрешно право в Колумбийския университет в Ню Йорк.

Сега посетителите забелязват кипежа в Истанбул, който контрастира с икономическия застой в Европа. Дори стари жители може да видят нова офис сграда на основен път и да се изненадат как се е появила толкова бързо.

Разделен между европейския и азиатския континент, Истанбул може да се похвали с богато меню от музеи и дворци от миналото, които са били осмивани от светските основатели на Турция. Огромен аквариум отвори врати миналата година. В момента има изложба на Рембранд, а в същото време калиграфията в османски стил набира популярност. В края на март започва филмов фестивал.

Този месец градът е домакин на форуми по биполярно разстройство, слънчева и вятърна енергия и, по думите на турския президент - на среща на страните, които искат да накарат Сирия да спре кървавите репресии срещу опонентите си. През април има срещи по съвременно изкуство, инвестиции, стоматология, свръхпроводимост и други.

Оживеният Бейоглу, където турци и чужденци вечерят и пазаруват, е бил някога убежище за гръцкото, арменското и еврейското малцинства, които са напуснали заради дискриминация и преследване.

В своите мемоари “Истанбул” Памук отбелязва как турското желание за модернизация и обръщане към Запада след рухването на Османската империя “е означавало предимно изтриване на миналото”, произвеждайки празнина. Той проучва различни истории и гледни точки за града и стига до извода, че да гледаш Истанбул е като да гледаш себе си: “Това ли е тайната на Истанбул - че под величествената му история, неговата постоянна бедност, неговите материални паметници и величествени пейзажи, неговата сиромашия душата на града се спотайва в крехка паяжина? Но тук се връщаме там, откъдето тръгнахме, всичко, което казваме за същността на града, казва много повече за нашия собствен живот и за нашето собствено състояние на мисълта. Градът няма друг център освен този в самите нас”.