ТИ КОЙ СИ?

Преди известно време дадох тема за рисуване на ученици от пети клас „Какъв искам да стана, като порасна голям?”. В края на часа резултатите бяха повече от интересни. Имаше нарисуван Бойко Борисов, с пожарникарски маркуч в ръце, навирен кой знае защо като пенис. За да не стане грешка, дори името му бе написано отгоре. Имаше изобразен иманяр с металотърсач в ръка, намерил жълтици в земята, имаше „Мис България” и фолкпевица с микрофон. Най-странна обаче ми се видя рисунката на малкия Хасан. Той бе изобразил кола, емблемата на която бе по-голяма от самата кола. Естествено това бе „Мерцедес”. Колата се намираше на шосе, а до нея стоеше мъж с голям корем и синджир в ръка. Встрани бяха нарисувани голи момичета, махащи с ръка.

-         Какво е това, Хасан? Ти какъв искаш да станеш? – опитах се да проумея нарисуваното от детето.

-         Сводник като баща ми, господине! – отвърна с блеснали очи Хасан.

-         Но това не е хубаво! Това дори не е професия! Сводниците отиват в затвора, като ги хванат.

-         Няма такова нещо! – отряза ме циганчето – В България не ги фащат. Само в Европата ги фащат. Сводника пичели сто пъти повече от другите! Полицая му е приятел и може да кара колата без книжка. Всички в махалата го уважават, щото на всички дава заем.

-         Не съм съгласен, моето момче!

-         Чи кой та пита тебе, гуспудине?  - засмя се Хасанчо – Ти кой си? Колко изкарваш тука, дету секи ден са ядосваш с нас? Виж ква стара кола караш и кви са ти дрехите! А тати кара „Мерцедес” – SL, на мама купи джип и най-голямата къща в махлата е нашата! Костума на баща ми е “Армани” и се парфумира с „Вирсачи”. Секи ден ми дава по десет лева за закуски. Да си сводник е много по-хубаво, отколкото да си учител, гуспудине! Имаш сичко – пари, уважение и се страхуват от тебе!

    По принцип всеки учител може да се оправи непредвидена ситуация в часа. Аз обаче само въздъхнах. С какво бих оборил, вече оформените възгледи за живота на малкия Хасан? Животът на теория е едно, а на практика съвсем друго.Като учител работех с недостиг от часове  и получавах по-ниска, от средната заплата за страната. Всеки ученик можеше да се държи безобразно в час, защото имаше недостиг на ученици и не можехме да си позволим лукса да ги гоним от училище. В други училища щяха да ги оставят да правят каквото си щат, само за да получат субсидията за обучението им. Не можех да накажа никого, не можех да го изгоня от час или да му пиша двойка. Ако имах неблагоразумието да го сторя, още на следващия ден пристигаха родителите и вдигаха такъв луд скандал, че на момента бивах привикван от директора. Четеше ми се конско, че за да не слушат децата в час, вината е най-вече моя, че за да не знае нищо, пак аз съм виновен и ако настройвам децата и родителите срещу училището не правя друго, освен да си ритам трудовата книжка. Затова всъщност в училищата останаха предимно учителки. Те позволяват лесно да ги мачкат и затова после работата им не е качествена. На какви ценности могат да научат децата, когато в държавата има девалвация на ценностната система? Какъв пример могат да бъдат за учениците, като са мачкани от тях, родителите, ръководството и образователната система? Те работят за едната заплата, като покриват задължителния образователен минимум и махват с ръка, без надежда за управия в работата им. От тук тръгват проблемите и с израстването на децата, те все повече се задълбочават. Защото ако някога с уважение са се обръщали към тях с –„Даскале!”, сега нагло те питат –„ Ти кой си?”.