ИСТОРИЯТА НА ЕДНА СМЪРТНА ПРИСЪДА

Произнесена е над Живко Трендафилов Делков, 26-годишен, от Велинград, по Наказателно от общ характер дело № 52/1985 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Обвинението и присъдата се основават върху следствено дело № 162/1984 г. на Главно следствено управление - Държавна сигурност. В личната драма на тоя рано прекършен живот са замесени толкова много и различни хора, че в нея се оглежда драмата на българското общество по време на тоталитарния комунистически режим. А тя трябва да бъде осветлена, осмислена и съпреживяна. Казусът илюстрира ярко и съществен недъг на демократичния ни преход– кондицията на родната прокуратура, която упорито отказва да предприеме действия за възобновяване на това дело, въпреки законовите основания.

            Престъпните деяния на младежа според обвинението: двойно убийство на 26 юли 1984 г. в местността Цигов чарк край Баташкия язовир и други три по-маловажни. Извършил  ги, за да се сдобие с лека кола, да стигне с нея до Ахтопол, и оттам, със скутер, да избяга в Турция. За тази цел на 25 юли напуска дома си и заминава с автобус за Пазарджик, а оттам за село Сбор. Влиза с взлом в къщата на чичо си Христо Танов  и открадва ловната му пушка. Връща се с автобус в Пазарджик, наема такси, товари багаж от квартирата си и надвечер пристига на Цигов чарк. Към 22.30 ч. се опитва да спре москвич с изстрел по него, но колата не спира. Съглежда наблизо, откъм язовира, една лада с мъж и жена, които спят в нея. Малко след полунощ стреля в тях през странично и предното стъкло. Забелязва кола, която се придвижва към местопроизшествието, и побягва. Но на сутринта се разхожда наоколо пред очите на хора, които прибират сеното. Открит е от милицията и се предава без съпротива. Убитият мъж се оказва  полковник от армията. Съпругата му умира след няколко дни в пазарджишката болница. Пред следователя арестуваният прави пълни самопризнания.

            Но още тук възникват въпроси. Защо е трябвало да ходи чак в село Сбор, да разбива врата и прозорец и да краде ловна пушка, когато пушката на баща му е била на негово разположение? Имал е и достъп до личното оръжие на баща си, пенсиониран милиционер, който е охранител по това време. Защо е трябвало да стреля по коли, когато е могъл да принуди таксиметровия шофьор да го закара до Ахтопол? И как се стига дотам със потрошено предно стъкло, нощем? Няма шофьорска книжка, нито опит в карането на лека кола, за скутер да не говорим. Късоглед е, с 12 диоптра, освен това и с тремор /треперене/ на ръцете по рождение.  И защо полковникът и жена му ще спят в колата, без багаж, по бельо и един панталон на окачалката, когато военната почивна станция е наблизо? 

            Нито обвинението, нито съдът имат отговор на тия въпроси. Приписваните деяния на младежа могат да бъдат извършени само от човек, изпаднал в умопомрачение. Но тройната, а след това и петорна психиатрична експертиза го определя като вменяем. Проф. Иван Темков прави в съда многозначителна забележка относно декларативните самопризнания на подсъдимия: държал се като на спектакъл. Дали не е изпълнявал роля, натрапена му от „някого”?

            Младежът е диспечер в пазарджишкия комбинат „Тракия”, с добра трудова характеристика. Активен комсомолец, сътрудник на милицията, млада издънка на две комунистически фамилии – по бащина и по майчина линия. Още тук възниква съмнението, че този прилежен, доверчив, с нагласа към обществени изяви млад човек е въвлечен в един престъпен сценарий, чийто страшни последици не може да предвиди.

            Присъдата – смърт чрез разстрел, е потвърдена от Върховния съд на НР България и изпълнена година по-късно. Трите предсмъртни писма на Живко Делков до софийския му адвокат свидетелстват за осъзнаване на клопката, в която е попаднал. „На мен изключително ми беше съвестно за извършеното – пише той – и исках на всяка цена да услужа на следствието, затова казах всичко, което бях подразбрал от гражданина следовател и го приех като извършено от мен.” В друго писмо отрича да е влизал с взлом в къщата на чичо си. Тогава как пушката е попаднала в ръцете му? Дали не му е подадена услужливо от „някого”? В последното си писмо настоява адвокатът да поиска разрешение да дойде в затвора със стенографистка. Щял да обясни много неща и да подпише казаното. Но след две седмици е разстрелян.

            Парадоксалното в случая е, че няма нито един свидетел на приписваните му деяния и нито едно веществено доказателство за вината му. Изследван дактилоскопски е ножът на осъдения, но оръдие на престъплението е ловна пушка. Не са изследвани пръстите на стрелеца за барутни частици. Не е извършен следственият експеримент за умението на младежа да кара лека кола. Обяснението на следователя: могло да се стигне до катастрофа и участниците да пострадат. Смехотворно! По тази логика не би трябвало да се позволява на кандидатите за шофьори да застанат зад волана. Но и това минава пред съда. Не са зачетени данни от съдебномедицинската експертиза, без задължителната мотивировка. Балистичната експертиза, най-важното доказателствено средство, е очебиен фалшификат. В близък изстрел с ловна пушка от 2 до 4 метра под прав ъгъл сачмите вървят в залп и причиняват дупка. Доказа го независима балистична експертиза. Във фотоалбум на следствието обаче се натъкваме на шест  пробойни по предната дясна врата на москвича и на три по предното стъкло на ладата.  Балистичната експертиза е неистинско доказателствено средство и тоя факт е достатъчен прокуратурата да предприеме действия за възобновяване на делото по силата на член 422 /1/ на НПК. Но не го прави.

            Правният абсурд в това дело се оформя окончателно със записаното в мотивите на присъдата: превъзпитанието и личната превенция на подсъдимия не могли да бъдат постигнати с по-леко наказание, затова му наложили най-тежкото – смърт чрез разстрел.

            Отказът на Върховната касационна прокуратура от 22. 10. 2009 г. беше обжалван пред главния прокурор г-н Велчев от майката Стоянка Делкова и от мен - говорителя на Гражданската инициатива за възобновяване на делото.  На препоръчаното ни писмо от 2. 11. 2009 г. до днес отговор не сме получили. Възприемаме този  факт като мълчалив отказ да се изрази отговорно становище по едно посегателство върху правото на живот.

            Оказа се, че и трите инстанции на родната прокуратура с нищо не се различават в подхода си към този казус от прокуратурата, Окръжния съд и Върховния съд на тоталитарната НРБ. И се проявяват като последователи на „железния” Феликс Дзержински. „Никой от аргументите на обвинението не може да бъде по-силен от самопризнанието” – е написал „рицарят на революцията”. Но в НПК е записано друго: обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанията на обвиняемия.

            На ключови места в прокуратурата все още се разпореждат лица, обвързани идейно и професионално с комунистическия режим, а в отделни случаи и кадрово с Държавна сигурност. В упорството да се откаже възобновяване на това дело  ние съзираме защита на честта на пагона. „Правомощията на прокуратурата я превърнаха в успоредна съдебна власт, годна практически да правораздава избирателно и без решение на съд” / Здравка Калайджиева, съдия в Европейския съд за правата на човека/. Същият съд издаде поредната си присъда срещу България по повод на казуса „прокурор Никола Колев”, обоснована със слабостите на следствието, което не било нито независимо, нито ефективно. Ситуацията в казуса „Живко Делков” е подобна, но още по-тежка и знакова, защото делото не е криминално, а политическо – инициирано от репресивната машина на комунистическия режим. Възниква и проблемът за евентуален съдебен контрол върху отказа на прокуратурата да предприеме действия за възобновяване на едно дело. В правните системи на редица страни като Германия, Франция, Италия, Чехия и др. дори осъденото лице е в правото си да поиска възобновяване на делото /Георги Митов, „Сиби”, 2011/.

            В последното изследване на НЦИОМ през февруари т.г. доверието в родната прокуратура е 17% - най-ниското по този показател в Европейския съюз.

            Резолюция на Европейския парламент от 2 април 2009 г.: Парламентът изразява убеждението, че крайната цел на разкриването и оценката на престъпленията на комунистическите тоталитарни режими е помирението, което може да се постигне с поемане на отговорност, молба за прошка и насърчаване на моралното възраждане.

            Няма да върнем погубения млад живот. Но загубим ли вяра в Истината и Справедливостта, губим всичко, зарад което си струва да живее един човек И един народ...