Благодарност за Блага*

Уважаеми дами и господа,

Паметта за Блага ни е събрала тук – и бихме искали да си спомним – или може би да напомним днес, във времената на Голямата Амнезия, за едно от най-достойните и благи имена от нашата близка история. Но паметта е вслушване – и възкресение на вече отмрели гласове, които откънтяват и през нас. Тя е и възкресение на жестове и слова, на усилия и неспокойствия, на мечти и покруси, които сме изжвивявали заедно с тези, които са ни изпреварили по своя земен път – и към един хоризонт, който всички ние, пряко своите укрития и криволици, сме обречени да пресечем. Паметта е и съкровен диалог за споделеното и непостигнатото, драматична равносметка за разликите между света днес и света такъв, какъвто би могъл да бъде – и какъвто са го виждали в мечтите си онези, които не са вече между нас. И всъщност чрез този диалог – чрез това вслушване в гласовете на мъртвите, застанали в небето над нас като на стража, ние можем да намерим и най-насъщното: насъщната нравствена мяра спрямо нашето днес – и ориентирите в пътя към нашето общо бъдеще.

 От тази гледна точка бих казал, че сме се събрали днес не да почетем паметта на Блага. Събрали сме се да чуем Блага, да се вслушаме в нейния глас, да разтворим сърцата си за нейната мъдра простота, за нейната нежност, за нейното състрадание, за нейното изстрадване на света, в който живяхме – ако щете – за нейното изстрадване вместо всички нас. Защото Блага беше поет – над всичко и преди всичко – а мисията на поета е в това: да изстрадва света. Да бъде раним и уязвим, без маска и без броня. Стиховете се раждат от болката – за да пишеш истински, трябва да те боли. Блага владееше този занаят – владееше го по-добре от всички, които познавам. Беше истинска кралица в умението си да понася страдание – и да превръща това страдание в състрадание и обич към ближните.

Препрочитах отново нейните стихове, преди да напиша тези редове. И за кой ли път останах удивен от тяхното неспокойствие, от техния вътрешен драматизъм, от непрекъснатото съизмерване на всеки жест, всяка мисъл, всяка дума с онзи вътрешен морален кодекс, чиито параграфи започват с думите “Достойно ест”. Тези стихове не се стремят към една завършена, затворена поетична вселена – те разграждат всички граници, щурмуват непознатото със своите неспокойни въпроси, откънтяват в трасцеденталното измерение на битието. Но не само – те откънтяват и в нашите уши, може би за да ни напомнят, че от нас, ималите лошия късмет да останем във все по-опростачената, все по-обездушена България, се очаква да продължим да търсим техния отговор – което означава и да продължим нейното дело, да пренесем през мрачната ивица на днешното нейната постигната и удържана в слово и дело нравствена чистота. За това, струва ми се, е важен днешният ни разговор с Блага – за това е важен изобщо разговорът ни с мъртвите, който всеки води сам в душата си – но който създава онази връзка между миналото и бъдното – в която именно ние сме призвани да бъдем и мостове, и вестоносци – и от това свързване се съгражда истинската, достойната наша памет.

Приживе Блага умееше да разговаря с мъртвите. Вгледайте се в нейните стихове, вслушайте се в нейните реквиемни стихове – и ще доловите именно този диалог, чиято тема е колкото миналото, толкова и настоящето – и бъдещето. Разговори с мъртвите близки – с бащата и майката, разговори с мъртвите поети – с многото без време мъртви поети в трагичната наша България, разговори с мъдреците, които приживе са дръзнали да водят своя диалог със смъртта. “Будилници на паметта” – така нарича тя покойните в своето “Заупокой” на Атанас Далчев. Вгледайте се само в следните стихове:

Всичко, което ние не можем

никога да бъдем,

прехвърляме на вас, мъртвите.

Вие да сте живи.

Во веки веков.

Забележете парадокса: живите пожелават на мъртвите да са живи. Да живеят во веки веков. И този парадокс е осмислен и изстрадан: защото животът на мъртвите е нашата памет, нашата отговорност към техното дело, съизмерването на нашите ценности с изповядваните от тях. Тази памет впряга мъртвите заедно с живите – в отстояването на достойнството, в съхраняването на човешкия дух. Те са тези, които не пречупват гръбнак пред ничие величие. Те са тези, които са навеки зажеглени в тежкотоварния влак на битието. Тяхното мълчание съхранява езика в ореховата черупка на нашите черепи. И най-сетне те са тези, които се отдръпват отстъпчиво отвсякъде, за да отворят пространство и път за нас, живите. Те не умират само веднъж. Умират заедно с нас – по малко и ежедневно – с нашите покруси и разочарования. И възкръсват пак заедно с нас – по малко и ежедневно – с нашите надежди, с отстояваното от нас достойнство и с нашата доброта. И затова е логичен финалът, с който Блага завършва своето “Заупокой” за Атанас Далчев – един финал, който днес можем да отправим и към нейната памет:

Вие, мъртвите, всеки миг

умирате наново,

за да ни присаждате

вечен живот.

Простете на нас, смъртните,

и ни вдъхнете малко душа.

Покойници, носачи на земята.

Амин. 

Днес ти си сред носачите на тази земя, Блага. Прости на нас, смъртните. Вдъхни ни малко душа. Нужна ни е – отчайващо нужна ни е днес.

Случи се така, че паралелно с писането на този текст работех и върху един друг – за духовно сродния с Блага поет Борис Христов. В неговата повест “Смъртни петна” попаднах на следните вмъкнати в прозаичния текст стихове:

Едно е всичко – и живот и смърт

(улита птица в дупката на кърта),

но с тази разлика, че живите вървят,

а мъртвите им сочат пътя...

Сега си мисля за дълбоката истина, която се таи в “Заупокой” на Блага и в тези стихове на Борис Христов: да, мъртвите наистина сочат пътя, по който трябва да вървим. Сочат ни кое е “Достойно ест”, сочат ни и как трябва да държим главите си изправени, носят ни в шепи живителната влага от изворите на куража, тъй необходим, за да изживеем достойно живота си. Учат ни да не живеем в лъжа, учат ни, че само с хляб не се живее, осветяват със своята аура кръстния път, който трябва да изминем, за да се превърнем в цялостни личности.

Блага беше цялостна личност. Рядко, наистина много рядко човек може да срещне толкова нравствено интегриран и неустрашим човек, колкото беше тя. А що се отнася до пътя – до посочения от нея път – по който, ние, живите, можем и трябва да вървим – то неговите знаци са съхранени: в написаното, в извършеното, в споделеното от нея през дългите години на живота й. Трябва само да се научим да го различаваме, да откриваме тези загърлени от словесния буренак на времето цветя. Няма да ви ги припомням – ще дам само един-два примера, за да покажа колко актуално е нейното присъствие днес и тук – между нас – и колко точни са нейните слова – като ориентири към смраченото ни бъдеще.

Думите й към Христо Явашев: “Опаковай страха на моята Родина!” Блага имаше болезнен усет за най-драматичния проблем на тези родина – страха – и най-вече: страха от свободата. Тези думи са метафора – тя най-добре от всички знаеше, че и най-добрият майстор в опаковането не би могъл да опакова този български страх, наслоен от десетилетия комунизъм. Превърнат в стаден инстинкт, той продължава да владее душите на българите, коите все чакат месии и спасители, все искат някой нанякъде да ги поведе, някой да им каже какво е добро и какво е зло. Тя обаче знаеше как да се бори с него – чрез своята собствена неустрашимост, чрез личния пример на опълчването, което показва на другите, че свободата и достойнството са възможни. Затова написа “Лице” – този самоубийствено истинен роман; затова не я стресна жълтият полумесец на входната й врата – заклейми възродителния процес и написа “Името”; затова на 14-и декември беше сред хората, а не сред тези, които ги увещаваха да се разотидат; затова гладуваше заедно с 39-те – и не се унизи да бъде сред тъй наречените “бащи на конституцията”, чиито родилни грехове изстрадваме днес.

Думите й някога, преди повече от две десетилетия – на първия разрешен митинг на 18 ноември 1989 г.: “Предстоят родилни мъки” – каза тогава тя – “за да се възроди и прероди човешкият облик на страната на Левски и Ботев, Петко и Пенчо Славейков, Гео Милев и Вапцаров. Кислородът в духовната ни атмосфера е отровен. Особено за младите. Те сега възлизат по стръмнините на живота и искат с пълни гърди да поемат свеж въздух. Откъде да им го дадем, освен от чистото дихание на миналото. На народните будители. В тези преломни дни възниква в съзнанието ми нещо отдавна забравено, затрупано в пепелището на народната свяст. Не се гаси туй, що не гасне...”

Не се ли питате кога всъщност са изречени тези думи – и за кое време се отнасят. Днес, двадесет и две години по-късно, задухът продължава, духът е отровен – миналото е забравено, а заветите на Възраждането са стъпкани от чепиците на чалга-културата. И толкова по-актуални, по-насъщни са думите, с които Блага продължава да говори – с които тя ни говори и днес: “Тепърва трябва да запълваме пропастта с доверие и разбиране. С открита и безпощадна взаимно критика. Със солидна опора в истината, колкото и сурова да е тя. Единствената наша клетва за вярност пред Родината е да се запретнем в труд честен, скромен... За обновена, свободна, цивилизована, правова и най-главното – независима България!" 

Това са думите й към нас. Нейните днешни думи, които не се побират в остъклените рафтове на историята. Нейният завет. Общата мечта, която не постигнахме. Надеждата, която днес погасва като вощеница в дланите на майка България. Веруюто, от което нямаме право да се откажем – защото този отказ би бил предателство спрямо нейната памет.

Казвам “нейната памет” и се сепвам – каква памет, Боже Господи? Та тя е тук, сред нас, тук е в този миг – неподвластна на дистанциите, надмогваща мумифициращата мощ на времето. Тук е със своите тревоги, тук е със своите въпроси, тук е със своите съмнения и чувство за вина – тук е със своята съпричастност и обич – към всички страдалци, към животни и птици, към Фончо и Мърчо, които прескочиха и деветия си живот, за да се превърнат в нейни гласове. Тук е с нейната безпощадна максима за живот – дори не зная произнесена или не, но ще да е била нещо от рода на: “страдам, следователно съществувам”, или “докато дишам, съмнявам се”, или “обичам, следователно съм”. Тя умееше да живее страстно и разнолико, да се съмнява и раздвоява – но и да постига отново и отново мир със себе си – един трудно извоюван, може би болезнен мир, но възможен. Нейни са словата: “преди да изрека дори назряла дума, опровержението вече се ежи в мен”. Нейна е онази сакрална дума “между”, която толкова часто срещаме в стиховете й – това междинно съществуване: между за и против, между разломените епохи, между несъвместимостите, между омерзението и обичта – да, обичта – дори и към собствените й палачи. Защото и много такива имаше тя – и не остриета на гилотини спускаха те, а нещо по-жестоко – спускаха думи.

За истински живи хора като нея няма смърт, не може и да има. Те са солта на земята – и те са тези, заради които – ако си послужа с прочутата метафора на Дилан Томас – смъртта няма свое собствено царство. Тялото може да отмре – но делата и думите живеят, сред нас са и дори нещо повече – изпреварват ни. И трябва – наистина трябва да положим малко повече усилия, за да ги стигнем, да се изкачим до техните нравствени висини – за да не бъдат те самотни там, за да има кой да осмисли и овеществи техните продължаващи усилия. Трябва да помним Блага, но още повече трябва да се вслушваме в нейния жив глас – и да й благодарим, че я има, че нейните крехки пети прокарват пъртина за нас през улеите и лавините на времето. Тъй че прости на нас, смъртните, които идем подир теб, Блага! И вдъхни ни малко от твоята безсмъртна душа, за да издържим по дългия път, който ни предстои.

*Текстът е четен на вечерта в памет на Блага Димитрова, организирана на 26.03.2012 от Национален Граждански Форум “Българка”.