В края на февруари Шабленското езеро изглежда красиво. Покрито с лед, но големи пространства тук-там край брега вече са размразени и разни видове патици, оцелели от тежките студове и набезите на ловците, плахо се радват на затоплянето, сякаш не вярват, че зимата отминава.
Слънцето огрява през тънки облаци, като през матово стъкло, и създава особено пролетно усещане.
Наближавам с фотоапарата до малко заливче и десетки черни птици бързо бързо тръгват към средата на езерото, за да избегнат срещата с двуного като мен, от което всичко може да се очаква. Разполагат се на безопасно разстояние, 50-ина метра по-навътре, край лениво сгушени върху леда пойни и неми лебеди.
Една от черните птици обаче продължава да си седи накрая, на 10-ина метра от мен, плува между изсъхналите тръстики и забива човка тук-там из водата. Лиска. Така я наричат орнитолозите. С характерно бяло петно на челото и бяла човка. Нещо като малка патица, но не съвсем. В народния език я наричат черна водна кокошка. Колко прозаично.
Зарадван като ловец, доближавам и започвам да снимам. През телеобектива тя е съвсем близо, сякаш се вижда радостта й от пролетта. Забива човка във водата, вдига глава и пийва вода, плава с някакво спокойствие насам-натам из малкото заливче. Снимам, снимам, улавям я във всякакви пози. Вече не ми е интересно и обръщам обектива към лебедите и групата лиски на леда по средата.
След малко лиската се оживи. Разперва се, изплясква с криле. Започва да се протяга във водата като котарак на слънце. Разпъва едно крило, потапя го и поляга настрани. Седи така дълго, като че ли прави йогийски упражнения. После се върти във водата и надува перушина, къпе се, също като врабците, когато цамбуркат и пърхат в локвите.
Някак ти става радостно на душата - пролет иде.
Наснимах се.
Удовлетворен, преставам да й обръщам внимание, вдигам нагоре обектива и почвам да щракам някъде нависоко белочелите гъски, които прелитат на ята напред-назад край морския бряг, сякаш репетират за голямото отлитане на Север. Красота.
Поглеждам пак към лиската. Някак е замряла. Стои все по дълго в една и съща поза, с протегнати неестествено крила. Потопя бавно глава във водата и остава дълго така. После се извръща настрани, полегнала. Пак потапя глава, после се отпуска неподвижно.
Минаха няколко минути, докато осъзная, че птицата умря.
Продължи да лежи във водата, с наклонена глава, полупотопена.
Ей така, умря без никаква причина. Изпълни някакъв свой танц на смъртта, сбогува се с живота, пролетта, езерото, и се удави. Сега чак осъзнах, че тя неестествено дълго държа главата си във водата. Сякаш наистина се самоуби.
Странно. Тази птица е преживяла седмици наред студове с минус 10 и минус 20 градуса, когато всичко е замръзнало, няма откъде да пийне капка вода, не може да изрови нищо за ядене от дълбокия сняг. Оцеляла е от стрелбите на ловците, които идват тук заради гъските. Наоколо покрай гилзите от ловни патрони се виждат и черни тела на простреляни лиски, ударени покрай патиците. Лиските ловците не ги взимат. Просто ги оставят по земята край езерото.
И сега, когато лъхна пролетта, когато водата се показа и ледът отстъпи, една лиска, някъде в Шабленското езеро, някъде край Черно море, реши да се самоубие. Някакъв неумолим часовник в нея е казал - айде, твоето време на тази земя изтече. И тя изпълни своя танц за сбогуване.
Питах после орнитолози, показвах им снимки - какво е това? Нещо взеха да ми обясняват, че птицата е била болна, имало паразити и т. н. За всяко нещо има прозаично обяснение. Както и да е.
Но този красив предсмъртен танц някак те кара да се замислиш - защо хората смятаме, че имаме повече право да живеем на тази земя? Като че ли за нас животът е някаква даденост и всичко на тази планета ни принадлежи, създадено, за да го потребяваме, притежаваме… И искаме да живеем колкото се може повече.
Този предсмъртен танц е нещо като урок по живот.
Вземете последните новини.png)
