Грузинският пример

“За първи път след днешния разговор виждам някаква възможност за реална диверсификация на доставките на газ.” Това заяви Бойко Борисов по време на посещението си в Грузия.

Дано да е видял и други неща. Защото в Грузия определено има какво да се види. Най-малкото пример за това как една малка страна отстоява независимостта си от голямата деспотия, към която е прилепена – и под чиято пряка власт беше десетилетия наред. Не колкото нас, а доста повече – от 16 февруари 1921 година, когато червената армия окупира Грузинската Демократическа Република – и я превърна в Грузинска ССР.

Тяхната революция на розите не приличаше на нашия мирен преход. Когато – едва през 2003 г. – грузинците прогониха проруския президент Шевернадзе, те не бавиха топката с реформите, както се случи у нас – благодарение на преврата, спретнат от Желю Желев и Бриго Аспарухов. Приватизираха незабавно държавните предприятия, привлякоха чужди инвестиции, модернизираха армията – и с повторната победа на Михаил Саакашвили през 2006 г. наложиха истински демократичен модел, който да отстоява реално националните интереси.

Когато Русия отвърна на удара с подкрепа за тероростични сепаратистки правителства в Абхазия и Южна Осетия, не се поколебаха да защитят тези си интереси с оръжие в ръка – въпреки очевидната обреченост на тази стъпка. Този жест впрочем не остана без резултат – тъй като даде повод на Грузия да напусне ОНД – и да скъса окончателно със своето “съветско” минало.

Грузия не се поколеба в извършването на радикални реформи във всички сфери на обществения живот – в здравеопазването, образованието, социалното подпомагане, медиите, културата и къде ли не още. При което грузинците загърбиха стария начин на живот дори по отношение на формирането на управленски елити – днес средната възраст на министрите в тяхното правителство е 35 години.

Най-красноречивият пример обаче е начинът, по който грузинците се справиха с ширещата се корупция в органите за сигурност, благодарение на която организираната престъпност беше постигнала огромно влияние и обхват. Само за един ден през 2004 г. бяха уволнени 40 000 полицаи, а новоназначените бяха снабдени с ясни норми, правила и етичен кодекс, драматично различен от този през съветската епоха.

Паралелно с това беше реформирана съдебната система, като беше приет нов закон, според който например всеки контакт на съдия със заинтересованата по неговото дело страна се криминализира – като тези принципи са безпощадно спазвани, и много от съдиите вече са осъдени за корупция.

В резултат – според неотдавна публикувания доклад на Световната банка, която следи грузинските реформи – през 2010 г. доверието на грузинците в полицията е 84% - в сравнение с 10% през 2003 г. – като това не е фантасмагоричен резултат, а реално следствие от факта, че за само в периода 2006-2010 г. въоръжените грабежи са намалели с около 80%. Белег за ефективността на съдебната реформа е сродно нарастване на пдоверието – от 26% през 2005 г. на 66% през  2009 г.

Как ви звучат тези мерки и тези резултати, сравнени с българския опит? На мен ми звучат като сравнение между реалните реформи и бутафорните такива. И като красноречиво потвърждение за възможностите за една бивша социалистическа страна да реформира наследените безумства и да се превърне в нормално място за живеене. Значи можело – щом има политическа воля за реформиране – и щом гражданите не чакат някой да ги “оправи”, а сами се заемат с разчистване на къщичката си.

Можело – при това изходните позиции на Грузия бяха много по-тежки, отколкото нашите. Можело – макар че Грузия е по-голям трън в очите на руснаците, отколкото България. У нас поне все още не лазят руски танкове в защита на платени с рубли сепаратисти.

В този смисъл времето за посещение на българския министър-председател е доста добре синхронизирано с най-важното вътрешнополитическо събитие, реализирано от неговото правителство – отказът от АЕЦ “Белене”. Това посещение вероятно прилича като размахване на червен плащ пред ноздрите на бика – а от обсъжданата тематика можем да съдим за желанието да се покаже, че в плаща може и да се крие шпага. Идеята, че може да се подпише меморандум за доставки на втечнен газ от Грузия е ясно казване на Путин и на неговия “Газпром” – ние можем да минем и без вас. “Искаме да диверсифицираме доставките си за по-евтин газ.” – каза по този повод Бойко Борисов – “Ако те, на базата на нашите договори, свалят цените още, ще взимаме руска газ. Но ако продължат да държат високи цени, ще търсим алтернативи да си докараме газ от друго място.”

Подтекстът на това казване е, че “Южен поток” не е безалтернативен. И че ако Русия не иска и този проект да хвърли топа като АЕЦ “Белене”, би трябвало да се замисли за по-сериозна редукция на цените на природния газ за България.

Това “друго място”, за което говори Бойко Борисов, би могло спокойно да е Грузия. И това е проект, за който биха се намерили и инвестиции, и геополитическа подкрепа.

Още повече, че става дума за определено перспективен именно в геополитическо отношение проект. Според грузинския премиер Ника Гилаури обсъжданията включват транзит на компресиран втечнен газ през Черно море на компресиран втечнен газ и търговия с електроенергия от Грузия през Турция към България и Европа. Пак според него България, Грузия и Турция може да се превърнат в център, през който може да преминават връзките от Европа към Азия и обратно. А това определено няма да се хареса на Русия – която съществува благодарение най-вече на функциите си на такава врата – и на енергийните коридори, които преминават през нея.