Свързаните неща

Някои неща са взаимно свързани. Дори споменаването им да звучи хаотично, произходът на хаоса и произвола в тях има общ корен. И той е безспорен.

            Престъпленията на режима в Албания си остават забулени в тайна. От 20 години властите там отказват да отворят досиетата на Сегурими. Един от потърпевшите – Газим Пешкепия е бил на 11 години, когато албанските комунисти са убили баща му без съдебен процес. Самият той е бил подложен на репресии като неблагонадежден елемент. Спомня си как е трябвало да се бори за оцеляването си. Преминал е през физически и психически „въздействия”. „Мога само да благодаря на бога, че издържах всичко това.” – казва той. Хората, които са му „въздействали”, не са били подведени под отговорност никога. Престъпленията на режима не са осъдени. В Албания не е приет закон за лустрацията. Липсва възможност да се установи доколко присъстващите днес във властта са отговорни за миналото.

            Конституционният съд в Албания не е позволил да се отворят досиетата на Сегурими.

            Сега се прехвърляме в Северна Корея със статията на Фред Хайът от „Вашингтон пост” (26 март 2012 г.). Заглавието й е: „Светът си затваря очите за нечовешкото отношение на КНДР към собствения й народ”. В материала се говори за книгата „Бягство от Лагер 14”, написана от бившия кореспондент на в. „Вашингтон пост” в Източна Азия - Блейн Хардън. Той разказва за живота на затворника Шин, който „е роден роб и отгледан зад ограда с бодлива тел и под високо напрежение.”  Това е свят, в който нормалните човешки чувства не са познати. От момента, в който е способен да съзнава, Ким е подложен само на тежък труд, побой и глад. „Кодексът”, който му вменяват да спазва, е: да се подчинява на надзирателите, да доносничи срещу другите затворници и да краде храна. Той е на 14 години, когато вижда как екзекутират майка му и по-големия му брат. Но тогава това не породило у него тъга, съжаление или гняв.

            На 23 години успява да избяга от лагера. Четири години са му необходими, за да прекоси Северна Корея и да се озове в Китай, а после в САЩ. Днес той признава, че му е трудно да осмисли какво му се е случило, защото в момента живее при съвсем различни условия. Такива, каквито не си е представял, че може да има.

            Между албанския и севернокорейския случай има редица прилики. Основната, която предопределя наличието на всички останали, е безцеремонното нахлуване в личния свят на хората. Там, където се е установил „най-справедливият” и „най-хуманен строй”,  се установява и вмененото право за разпореждане с човешкия живот и насилственото му наливане в калъпите на мъртвородени догми, а съществуването е натикано в някакво идеологическо  „прокрустово ложе”, върху което се осакатяват хиляди съдби. Шин е имал късмет. Той е може би единственият затворник, който е успял да избяга. Но хиляди други продължават да са там и да водят получовешко съществуване.

            Първият президент след падането на комунизма в Албания Сали Бериша заявява, че няма да позволи досиетата да се отворят. Съображенията му: „За диктатурата не е виновен диктаторът. Съществуват хиляди семейства, в които съпруги са шпионирали мъжете си или синове бащите си. Трябва ли сега да унищожим всичките тези семейства?” .

            Така ли е наистина? И какво бъдеще очаква държави, в които се поощрява „моралът” на Павлик Морозов. Какво е бъдещето на семейство, основано на подобен „принцип”. Когато взаимното доверие и солидарността са второстепенен и несъществен въпрос, отношенията между държава и население са предопределени. Населението си остава разединена маса поданици, някои от които - готови да донесат нещо за когото и да било – за член на семейството, приятел, колега или съсед.

            Какво може да се строи тепърва върху гнила основа. Върху основа на предателство и доносничество. И може ли тази основа да е здрава база за изграждане на бъдеща сигурност и просперитет на гражданите. По-вероятно е от нея да поникнат нови гнили плодове и така гниенето да се утвърди като непрекъснат цикъл, в който само участниците се сменят.

            Това е цикъл, който обрича бъдещето на застой и който предлага потомствен уют на тесен кръг. Днес внукът на Ким Ир Сен е на върха на държавата – той е поредният „велик кормчия”, около когото севернокорейците са призвани да се сплотят, за да отговорят на империалистическата враждебност. Това е новата им „мисия”, след като им се предостави „свободата” да плачат задължително за кончината на предишния велик вожд Ким Чен Ир.

            Блейн Хардън посочва, че „трудовите лагери” в Северна Корея „вече съществуват два пъти по-дълго от съветския ГУЛАГ и около 12 пъти по-дълго от нацистките концентрационни лагери”. Сателитна снимка е фотографирала лагер на територията на страната, по-голям от Лос Анджелис.

            Роденият в лагера Шин признава, че не е знаел какво е съчувствие или тъга и че тепърва се научава да изпитва емоции. Казва, че се е научил да плаче. А този плач не е онзи - задължителният. Казва, че усеща как се превръща в човек. А Блейн Хардън съвестно предава думите на Шин: „Избягах физически, но не съм избягал психически.”

            Призраците на миналото напомнят за себе си. Нали са доминирали през цялото това познато минало, което е захлупвало възможността да узнаеш какво става по белия свят. Възможността да узнаеш, „че може, по-иначе може.”

            Например, ние – българите, узнахме, че все пак е възможна енергийна еманципация от единствения ни снабдител. Дали налагането й ще се превърне в трайна политика, която да допусне и утвърди нови източници, с което да ни облекчи – ще се изяснява тепърва. Отказът на България от АЕЦ „Белене” „кощунствено” напомня за бягството на Шин от „Лагер 14”. Сега предстои да видим дали отказът от едностранна зависимост ще се окаже веднъж завинаги необратим. Защото привържениците на тенденцията в посока назад не са се отказали и го заявяват недвусмислено.

            Техният шанс ще намалее, ако се повиши гражданската чувствителност към всякакъв монополен рекет – местен или делегиран отвън. Тогава пък ще се увеличи шансът на всички българи да живеят нормално – без да плащат извънмерни и неоправдано високи цени.

            Избираме всички ние – дали да избягаме от енергийното робство. Не бива да пропускаме възможността да се разделим с него и да го отпратим в миналото. В това мрачно минало, в което - за разлика от севернокорейския ад, наречен „Лагер 14”, останаха българските му еквиваленти „Белене”, „Куциян” и др. Отделен въпрос е, че и тук - както в Албания, никой не е понесъл отговорност, че подобен земен пъкъл е съществувал и че в него са вилнели и „възпитавали” духовно уродливи човекоподобни.

            Какво бъдеще ни очаква, без да сме прочели на глас страниците от близкото си минало и без да сме ги осмислили, без да е имало справедливост за жертвите и утеха за близките им, още по-малко - присъда за инквизиторите или поне покаяние от тяхна страна.

            Не, Сали Бериша не е прав.