ЕДНА ЦИГАНКА В ДВОРА НА КРАЛ БОЙКО

Когато руският ботуш, заедно с неговия храненик Георги Димитров, стъпи в България в 1944 година, той  се зае да мачка преди всичко българите. Да повторим пак – не циганите, а българите. Всичко, което тази малка държавичка имаше за елит, какъвто и да беше той, попадна под тоя ботуш. Българите бяха смачкани – буквално. Мачкаха ги в лагери и затвори, учеха ги да пеят руски песни, да се обличат по руски, да говорят руски, дори и да ядат руски хляб, сякаш че има такъв.

От музиката не остана нищо, от спонтанността на живота не остана нищо, от селото и фолклора останаха «Бачо ле, бачо Иване» и «Елено моме, Елено». На гнойният мехур от Правец, като на паша, му свиреше любим акордеонен идиот, който минаваше за придворния му поет.

Българите с много бой научиха как да пълзят, да молят и да подкупват, да лъжат и да двуличничат. Това се искаше от тях и това и станаха – лъжци, лицемери и пълзящи насекоми.

Всичко, което българо-съветския комунизъм можа да измисли за циганите, беше да прекъсне живота им в катуните и да ги натика в гетото като животни. И през цялото това време циганите живееха в гета. А гето значи отделна, сегрегирана общност, където се раждаш, живееш и умираш, без никой да знае за тебе, без дата на раждане и без некролог, където алкохола и секса са единственото развлечение.

Искам да кажа поголовен секс и алкохолизъм между вмирисани на мизерия тела, произвеждащи нови човешки същества, готови за поголовен секс и алкохолизъм... Поголовен секс и алкохолизъм на гладен цигански тумбак, вечно гладен. Гладен до там, че да промени бавно и сигурно целия ти генетичен печат. Гетото беше идеалния опитен терен за човешка дегенерация – 60 процента малоумници или психически изкривени човекоподобни двукраки маймуни. За комунистите те бяха невидими, несъществуващи, досадни, тъпи и непослушни – не както българите.

Отвъд западната ни граница българите гледаха със завист как сърбите трупат политически  симпатии, използвайки дори и циганите си и циганските им песни. Очевидно гнойният правешки мехур намираше това за много опасно и дори заглушаваше сръбската музика. Не че циганите в Сърбия или където и да е на Балканите бяха нещо по-различно от българите, но на сърбите не им пукаше, а българите бяха научени на съветски комунизъм с правешки подправки.

Затова когато най-после гнойния правешки мехур беше изстискан, не българите избухнаха, а циганите. На стиснатия задник на българина, в който и карфица не можеш да забиеш, циганинът извади своята неудържима спонтанност - смешна, жалка, пошла, с нищо несравнима, но истинска, такава, на каквато българина вече не беше способен: това днес е нацията, известна с 30 милиарда лева банкови влогове и притежаваща един от най-големите проценти на недвижими имоти в света!

Спонтанност ли? За какво точно става дума, когато това е най-недоволната, най-грубиянската и по последни данни една от най-нещастливите нации на света? Пречи й чалгата, пречи й циганинът като анархист! Тоест българите се имат не за това, което са. Ами нали днес чалгата е единственото, което тая нация има! Какво друго да има, когато фолклорът й беше смачкан под ботуша на казачока,  поп-музиката й беше удавена в блатото на «Подмосковные вечера», а българите и днес не знаят дали са свободни или не!

Циганинът излиза от гетото и си търси своя път. В гетото той преживя целия комунизъм, но не стана комунист, не стана и ченге като хилядите български комунистически ченгета, не пълзя пред руснаците.  Ако не друго, сега циганите имат и бедни, и богати – както и българите. Ето че по нещо се уеднаквяваме!

Е, време беше поне една циганка да се появи в двора на крал Бойко.