ЗАЩО СЕ ПРЕМЪЛЧАВАТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИЗМА В БЪЛГАРИЯ. Част трета

Глобалните причини за прикриване на престъпленията на комунизма намират своето отражение в България по един специфичен начин, при което местните условия създават още по-големи трудности това да се случи. Поначало на запад България бе оценявана като „най-верния сателит на СССР”, като страна без свое национално достойнство и свои вътрешно- и външно-политически приоритети, различни от съветските. Но крахът на комунизма в СССР, който нямаше как да не доведе и до крах на комунизма в България се случи в момент, в който за пореден път социалистическата икономика на България бе за трети пореден път банкрутирала( Вж. Христов, Христо, Тайните фалити...), но без политически да се появи реална алтернатива на „живковизма”. Всички дошли след Живков „реформатори” бяха продукт на същата система на власт, бяха участници в „престъпленията на живковизма” (това е техен израз) и се проявиха даже повече от него като слуги на Москва. Този слугински манталитет на комунистическия ( и съответно посткомунистическия) „елит” нямаше как да не доведе до катастрофа посткомунистическа България.

Липса на реформаторски демократичен и прокапиталистически елит

На практика у нас промените се извършваха в по-голямата си част от елита на бившата комунистическа партия и нейните тайни служби. В България нямаше готов „контра-елит”, който енергично и решително да прекрати комунистическите практики и да започне градеж на демократичен капитализъм. Поначало и в останалите посткомунистически страни процесите на изграждане на про-капиталистически контраелит не бяха приключили. Това, което отличава България са неизживените илюзии на новопоявилите се „демократи” в посткомунистически елити относно способността на комунистите да се реформират и социализмът да стане „демократичен”. И досега близо половината от българите смятат, че сам по себе си комунистическият идеал е прекрасен. А повече от половината, вероятно с основание вярват, че при комунизма се е живеело по-добре. Странно е, че така смятат и много млади хора, родени след 1989 г., които няма как да имат реален спомен как се е живяло при „реалния социализъм”. Затова и до днес, според изследване на колумбийският университет в САЩ, българите са сред десетте най-нещастни нации в света. Имаме самочувствието на несравнимо по-бедни от нас африкански народи и даже сме зад тях по усещане за щастие (Виж България е сред десетте най-нещастни държави в света, (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=880886  посетен на 5.04.2012)

Идеологически причини

Социализмът не е престъпен, защото не може да бъде престъпен най-справедливия обществен строй. Престъпления, доколкото ги е имало се дължат на „грешки и деформации на социализма”, твърди стратегът на „реформираната БСП” Александър Лилов. Според него „едноличната диктатура” (т.е. на Тодор Живков- доб. моя- МД) беше диктатура не само над народа, но и над партията” (в-к Дума, бр. 7, 9.04.1990) Следователно партията е „невинна”, защото излиза, че не тя е управлявала(?!) 45 години, а даже е била и репресирана! А след „непорочното зачатие” на „реформатори” като Лилов и Луканов за една нощ от комунистическа станала социалистическа! Но защо тогава е било нужно това непорочно зачатие, след като партията е самата невинност, другарят Лилов разбира се не ни казва.

Не е имало престъпления на комунизма, тъй като комунизъм не е имало – твърдят масово левите идеолози. Имало е „сталински социализъм”, който от една страна хем изопачил „светлия комунистически идеал” на Маркс, хем от друга страна донесъл (въпреки деформациите) „благоденствие за широките народни маси”.( така твърдят Александър Лилов, Васил Проданов, Стоян Михайлов, Минчо Семов, Костадин Чакъров, Мито Исусов и в мемоарите си много от партийните дейци от онова време)

Например политологът Минчо Семов (съветник между другото на Тодор Живков), също признава post factum провала, но не на комунистическите идеи и идеали, а на „реалния социализъм”, който той нарича „сталински”. Според него има съществена разлика между марксизъм, ленинизъм и сталинизъм (но странно защо не ни казва каква е тази разлика). А отстъплението от социалистическите идеали след краха на социализма като реалност изглежда е само временно отстъпление:  „За връщане към времето на сталинския реален социализъм никъде не съществува реален потенциал сега” (курс. мой- М.Д.). Следователно той очаква да има ново бъдещо настъпление на „истинския” (марксовия) социализъм и комунизъм, идеите на който според него не се били реализирали.

На свой ред Васил Проданов настъпателно твърди, че „държавният социлизъм” не е тоталитарен, а само авторитарен, каквито били и повечето капиталистически държави, в които насилието днес е дори по-голямо дори в сравнение със сталинското насилие по време на най-големия „терор през 1937-1938 г. в СССР” (Виж Проданов, В., „Понятието тоталитаризъм е...”, с.109-120, а също и „Насилието в модерната епоха..., с.17, 414-416, 528-530). Това е може би върхът на цинизма на левите неокомунистически идеолози, за които мрачното комунистическо средновековие е въплъщение на щастието и прогреса!

Така държавният социализъм напълно се нормализира - Партията просто изпълнява функциите на характерни за държавата и за икономическия мениджмънт на мощните корпорации както и в „нормалните” страни. С което компенсира неразвитостта на пазарните отношения (сякаш пазарните отношения не са ликвидирани от самата тази партия – доб. моя, М.Д.). С други думи партията подменя пазара и замества държавата като фактор за социалната интеграция и модернизацията на обществото. Така „директивно-плановата икономика” осигурява „пълна закрила на човека от държавата”(В.Проданов, В какво общество живяхме...) Но това било поради „историческата необходимост да се настигнат и догонят развитите капиталистически държави”.(Насилието в модерната...)

Само че с подобно изопачаване на фактите се прави пропаганда, а не наука. Държавата наистина осигури пълна закрила на човека, но така както затворите и концлагерите осигуряват пълна закрила на затворниците от външния свят, толкова пълна, че дори не им позволява да разберат какво става „отвън”...

Политическа неопитност на появилия се демократичен елит

Но защо демократите позволиха у нас новопокръстилите се на „социалисти” комунисти да са на власт фактически през по-голяма част от времето на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”?

За разлика от Унгария, Чехия и Полша, антикомунистическата съпротива у нас (горянското движение) бе смазана жестоко още към началото на 1954 г. Затова в България нямаше антикомунистически въстания през 1956, 1968 или 1980 г.

На второ място дисидентството като критика отвътре на системата се зароди много по-късно и не в такива мащаби, както в централно-европейските страни.

Демократичните лидери на промяната и у нас бяха по-един или друг начин свързани с комунистическата система. Но за разлика от Полша и Чехия те не бяха поначало убедени в безперспективността на комунизма, не бяха убедени антикомунисти, а и нямаха идея как не просто да се разгради тоталитарната система (това е много по-лесно), но да се създаде действаща демократична система и работеща посткомунистическа пазарна икономика.

Развращаващата система на привилегии и дотации на почти всички, най-често псевдо-интелектуалци, а също и за интелигенцията като цяло, особено по времето на Людмила Живкова ( „людмилието”) я бе превърнало в храненик на режима. Не случайно Живков, за съжаление с основание твърди, че в България не би бил възможен един Солженицин или другите велики руски дисиденти като Сахаров, Владимир Буковски и др. Не защото системата на живковизма е по-репресивна от съветската по времето на Хрушчов и Брежнев, а защото той веднага щеше да ги корумпира с всички възможни „морални и материални стимули”. Това е така и поради факта, че за разлика от руската интелигенция българската интелигенция като цяло е доста по-безхарактерна. Малцина дръзваха като поета Борис Христов (и то след промените!) да не приемат ордени и награди от някакви случайно попаднали на върха на държавата (пост)комунистически нищожества.

Корените на непреодоления комунистически манталитет

Защо периодично се питаме „Защо сме такива?”– при това очевидно в укорителен смисъл. Какви са корените на нашия (пост)комунистически манталитет? Защо той не бе преодолян вече повече от две десетилетия след комунизма?

Корените на манталитета, който наричаме комунистически могат да се открият в българската народопсихология, наследена от времето на османско-ислямското господство. Тези черти в нашия общностен манталитет бяха усилени от комунистическо-съветското „присъствие” в продължение на 45 години.

В сборника „Защо сме такива?” са посочено много от тези отрицателни народо-психологични характеристики – социална пасивност, липса на предприемчивост, избягване на риска, завист към успелите, безхарактерност, липса на нациионално самочувствие, вечно мрънкане, огъване и пред най-малки трудности, бързо опиянение и още по-бързо униние в решителни исторически моменти и т.н. Тези черти от където и да ги погледнем са благодатна почва за социализъм и комунизъм. Затова и България бе сравнително най-лесно комунизираната страна в Европа.

Според Ивайло Знеполски у нас промените след 1989 г. трудно можеха да се случат по друг начин. Тъй като „самото ни общество е по-пасивно, всички се раздвижват постфактум, когато е ясно, че социалната цена няма да е голяма. Българинът общо взето не обича да рискува, той съчувства, вътрешно резигнира, дистанцира се, не сътрудничи, но много трудно поема рискове”. (Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм...)

В къснокомунистическия манталитет, откриваме същите черти, наследени от османо-турския и комунистическо-съветския период.

В бившите комунисти трудно може да се открие някакво чувство за вина, те са оперирани от чувството за отговорност и национално достойнство. Тяхната ерзацрелигиозна комунистическа вяра нито е преодоляна, нито е дори осмислена.

На тях им липсва силата на авторитета и затова те  го замествет с авторитета на силата. Мнозинствното от българските социалисти по принцип са масово политически неграмотни, нямат никакво национално чувство и каквото и да е достойнство,

В същото време мнозинството от българите не са преодолели и до днес чувството страх , че репресивният неокомунистически режим в Русия може да подпомогне отново екстремистко-популистки партии –като БСП или Атака да вземат властта и да наложат неокомунистически режим под формата на путинизация и ново ограбване на българския народ сравнимо със съветско-комунистическото робство през годините на комунизма.

Друг социално-психологически синдром е синдромът на зависимост, който успешно ни се налага от 1944 г. насам. Този синдром се оправдава с това, че ние сме малка и незабележима страна, че винаги зависимо на 80,90 или даже 100% от чужди сили, че от нас нищо не зависи.

Геополитическа зависимост от Русия

Тоталната обвързаност на България със СССР след Втората световна война е трудно оспорим факт. България бе най-съветизираната и русифицирана страна. Близо 80% от българския външно-търговски обем се осъществява със СССР. Тези икономически отношения не са равноправни, а имат формата на колониален грабеж от съветска страна. Червената пропаганда и досега твърди, че сме получавали нефт и газ на преференциални цени. Но пропуска странно да ни съобщи на какви цени закупува съветската страна българските стоки и услуги. Ето какви:

За килограм домати – 5 копейки- при световна цена 0.30-0.40  долара.-

За килограм грозде „Болгар” – 10 копейки- при световна цена 0.80-1.00 долар.

Кутия „Стюардеса” – 1 копейка – а у нас кутията струваше 55 стотинки.

Бутилка коняк „Слънчев бряг” – 32 копейки – У нас струваше 1.80 лв.

Почивка на съветски туристи в „Слънчев бряг”– т.нар. тогава „храноден”плюс нощувка – т.е. „All Inclusive” – им излиза по профсъюзни съветски цени за 1.45 лв., при реална цена 18-20лв.

Нечуван грабеж, за който обаче не се говори. Не се говори и за това, че Русия още не ни е изплатила целия ни износ към нея (бившия СССР) през 1990 г. на стойност с лихвите към 2 милиарда долара.

Крушението на националния идеал след войните за национално обединение

България бе най-комунизираната и най-съветизираната комунистическа държава. Това се дължи до голяма степен на крушението на националния идеал след войните за национално обединие . На мястото на този идеал се вмества измамната алтернатива на комунизма.

България по след Първата световна война е победена страна, загубила във войните за национално обединение почти половината от своята национална територия и население, дала 200 000 жертви във войните, приютила 500 000 бежанци от Македония, Поморавието, Тракия и Добруджа. В тези условия комунизмът става силна и привлекателна алтернатива. Това в много по-големи мащаби се случва и в Унгария, която понася още по-тежка национална катастрофа от България след Първата световна война и там даже комунистите успяват за кратко да завземат властта през 1919 г.

А тясното обвързване на българските комунисти с интересите на Москва – „Мека” на световния комунизъм (руският комунизъм е по-близо в някои отношение до исляма, отколкото до християнтвото) датира още от създаването на Третия интернационал. Българските комунисти маймунски подражават в най-голяма степен на руските комунисти. В сравнение с комунистите от други страни те са най-догматични, най-диви и жестоки, най-криминализирани. Близки са до руските комунисти и поради сродния и за едните и другите краен радикален терористичен манталитет.  С това е свързана и следващата причина – силните русофилска чувства на големи неграмотни маси от българския народ.

Русофилската измама

„Който ни освободи, той ще ни пороби!” – тези пророчески думи на Левски са валидни и до днес. Те са изказани по повод наивните очаквания на българите някой отвън да дойде да ги освободи от „тежкото робство”.

Особено опасни за нашите национални революционери като Раковски, Левски, Ботев и огромната част от националните ни герои, са били опитите на царска Русия да ни „освобождава”. Всички те са били против официална Русия, защото са знаяли, както пише Захарий Стоянов, че „нейният камшик боли повече от турския”.

Русофилията е странно заболяване, от което не страда никоя друга посткомунистическа партия в Европа. Още по-малко преживелите съветския (руския) комунизъм европейски народи. Но от русофилия страдат големи части от дълго мамения ни народ, поради политическа неграмотност и поради предателството на неговите елити.