ПРЕДАТЕЛИ ПО НАТУРА

            Повод за аналогии със задна дата е напускането на няколко активиста на ДСБ. Нищо ново за родният политически пейзаж. И все пак за ДСБ, струва ми се необичайно. Ако ставаше дума за Тагарински, Стела Банкова или някой пишманнационалист, разбираемо е. Но още с оформянето на политическия проект ДСБ, вътре попаднаха тъмносини хора, които държаха на това България твърдо да върви в  посоката на демократизация и оформяне на гражданско общество. Тук няма да цитирам програмни документи, освен тях имаше и някакъв личен ангажимент, разпознат като “дясно мислене”, да не кажа сантимент по митингите от началото на 90те. Вярно и много кариеристи от СДС, но все пак партия се строи не като орден. В случая обаче напускането на тия е като напускане на орден. /Преди това и д-р Михайлов го направи, но по доста по-елегантен начин/.

            Мисля, че силата на ДСБ бе демонстрирането на някакво политическо здравомислие. Когато, обаче, по места, а и в разни щабове, “тактиката” надделяваше на “стратегията”, неминуемо се стига до компромисни положения. А и няма как да не е така, като се има предвид тясната “електорална подкрепа”. При това положение всеки грешен ход води до разочарование. И най-вече от лидера и.

            Първият грешен ход е превръщането на ДСБ предимно в софийска партия. Същевременно се разбудиха едни стари рефлекси в по-възрастните й членове, не че ги нямаше и в СДС, но сега някак изпъкнаха. Така спояващия и неоспорим авторитет на Иван Костов, бе възприеман от по-възрастните по един начин /именно като членове на лидерска партия/, а по-младите пък развиваха една по умерена  антикомунистка  реторика, по същество не много обаче плодотворна, тъй като и липсваше хъс. /От което някои заприличваха на комсомолци/. Неудовлетворените лични амбиции за политическа кариера на някои от тях, преминават в една все по-засилваща се персонална критика, първоначално срещу обкръжението, след това и разпад на лоялността към “естествения” лидер.

            Дълготрайността на присъствието на Костов в политическото пространство се дължи на личностни качества, измежду които и най-същественото, струва ми се, духът му на реформатор, както и способността му да прогнозира и съответно да действа в настоящата ситуация. Основният мотив, с които напускат отцепниците е, че партията се е превърнала в средство за личностно оцеляване. Това вероятно е вярно за хора като Агов, Чачев, Манева и неколцина други. Но не е вярно за Иван Костов. Но основният упрек е срещу него, понеже е ясно кой реди листите, така да се каже.

От друга страна как да се опреш на хора като Прошко Прошков и другите “недоволни”, повярвали си, че са значими политически фигури? Не е ли ясно на господина, че гласувайки за  ДСБ, хората отбелязват само една персоналност – Иван Костов. Е, след като си ползвал това за ракета носител, съгласявал си се досега /тоест “мълчал”/ с мнението на Костов – изведнъж обявяваш горделиво, че напускаш, при това отиваш в един мътен проект, при снахата на комунистически сатрап?!  При това захвърляйки една несвобода и приемайки друга несвобода, съдейки по техните изявления. При което “принципните ти съображения” стават за смях.

Защо, уважаеми бунтовници,  не напуснахте ДСБ преди изборите? Защо подменяте вота на избирателите? Защо не напуснахте мирно тихо, а вдигате дандании по медиите? Всъщност налице е е поредното предателство спрямо синята кауза, а  не спрямо Костов, а спрямо хората желаещи промяна. Издигайки неудовлетворението си като знаме, с приглушения засега упрек, че Костов им е виновен, тия хора обслужват дърти комунистически постановки. Демонизирането на една личност в полза на колективистката посредственост. Нима Костов е виновен, че населението масово се юрна да гласува за Кобурга, а днес и за неговия пазвантин?

Обяснението, че търсели изход от ситуацията не е адекватно. Никой не се хвърля в непознатото с главата напред, освен ако тази същата глава просто не липсва. Напротив – виждаме, че избирателната система рецидивира, скапва се идеята за честно представителство въобще. Цинично е да се печелят избиратели по начина на Кобурга и Б.Б. – с обещания за възмездие. Какво възмездие трябваше да има за правителството на ОДС? Затова, че измъкна България от батака и я насочи към европейските ценности и институции?

Позволявам си да твърдя, че управлението на ОДС имаше и чисто възпитателен характер в някои отношения. А иначе крадци и тарикати винаги има във всяко управление. Дълбоко нечестният мотив на тия, които напускат сега ДСБ се състои в това, че представят личните си очаквания като всеобщо разочарование. Предателят винаги има  алиби. При това убедително и стоманено. Предателство става основен принцип в българската политика.

Мигриращите от партия в партия биха се оправдали с еволюцията на идеите си. Само че очевидно е, че тук не става дума за идеи въобще. И нещо по зле – май иде реч за национален манталитет, чийто прекрасна емблема би бил посечения череп на Стамболов. Същият, с когото преди същите тези сравняваха Костов. Историята у нас се повтаря. Но не и като фарс. По-скоро като долнопробен чалгарски напев.

Бел. ред. Публикуваме този текст с надеждата да стане повод за дискусия - без да споделяме изцяло позициите на автора. Готови сме да публикуваме и други мнения.