За да спрат убийствата, трябва да се преговаря с Асад

Непосредствено след неотдавнашната конференция в Истанбул на Приятелите на Сирия, САЩ и близкоизточните сили, в това число Турция, Катар и Саудитска Арабия, увеличиха помощта си за въоръжените групи на съпротивата в Сирия. Начело със САЩ на конференцията страните обещаха да отпуснат 100 милиона долара за заплати на бойци  от сирийската опозиция.

Каквито и да са хуманитарните аспекти на тази стратегия, тя както и приказките за зони за сигурност и за невоенна помощ - е в най-добрия случай погрешна, а в най-лошия случай - контрапродуктивна. Вместо да запазят живота на цивилните сирийци и да намалят броя на цивилните жертви, е много по-вероятно всички тези предложения да предизвикат ескалация на насилието.

За да разбере човек защо има такава опасност, е достатъчно да се вгледа по-добре в сирийските събития. Един авторитарен режим е замесен в брутална репресия и масови нарушения на човешките права. Според ООН жертвите на насилието в Сирия превишават вече 9000 души. Ранените са хиляди.

Но доводите за оказване на пряка помощ на бунтовниците се сблъскват със сложния характер на политическата обстановка в Сирия. От една страна големи части от Сирия се противопоставят открито на президента Башар ал Асад. Значителни части от Сирия също подкрепят усилията на въоръжените бунтовнически групи да свалят режима в Дамаск. В градове като Хомс и Дераа бруталността на сирийската армия консолидира подкрепата за бунтовниците.

Но от друга страна навсякъде другаде в големите сирийски градове като Дамаск и Алепо картината е много по-смесена. Някои квартали там подкрепят мрежата от организатори на антиправителствените протести, известни като Комитети за местна координация. Но големи части от обществото, в това число и малцинствени групи като християните, друзите и алауитите заедно с голяма част от средната класа и бизнесмените в повечето случаи не подкрепят бунтовниците. Най-вероятното обяснение е, че те се страхуват от по-голяма нестабилност и насилие, както и от евентуални нежелани последствия, например идването на власт на Мюсюлманските братя.

Тези вътрешни разделения противоречат на твърдението, че всички прослойки на цивилното население ще приветстват евентуална военна интервенция в Сирия.

Предвид всички тези факти, международни действия, като тези, дискутирани на конференцията на Приятелите на Сирия, рискуват да влошат положението. Оказването на невоенна или финансова помощ е равнозначно на въоръжаване на бунтовниците и на взимане на страна в гражданския конфликт. Сред държавите, защитаващи подобни мерки, са и онези, в които сунитите са мнозинство.  Тяхната помощ срещу доминирания от алауитите режим в Сирия може да подклади напрежението на верска и етническа основа.

Създаването на хуманитарни коридори на сирийска територия ще изисква тяхната защита с цел безопасното бягство на цивилните.  Ако чужди сили предложат да се заемат с тази защита и да се изложат по този начин на риск, прерастването на конфликта в директна интервенция ще е много вероятно. Освен това подобни бранени от международни сили коридори ще изкушат въоръжените опоненти на Асад да се скрият в тях, след като са извършили нападенията си  - още един сценарий, който ще повиши вместо да намали риска за цивилните.

Перспективата за намеса би била добре дошла за протестиращите, подложени на брутални репресии от правителството. Но основното изискване на всяка една намеса по хуманитарни причини е да се осигури по-голяма защита на уязвимото цивилно население. А точно това липсва в Сирия.

Така че какво друго стои зад призивите за намеса? Ако участието на външни актьори превърне гражданския конфликт в Сирия във война срещу сирийското правителство и неговите съюзници, по-специално Иран и Русия, то тази намеса ще укрепи прозападните сили, но това ще стане на гърба на сирийските цивилни. Освен това подобно действие ще продължи да подкопава международните притеснения във връзка използването на сила, главно тези основаващи се на националния суверенитет.

В крайна сметка най-добрият начин за намаляване на насилието е да се продължат преговорите за политически преход, в който ще бъде  включено правителството на Асад. Предвид моралните опасения на общностите и от двете страни на конфликта, първата цел е да се заяви ясно, че всички групи ще имат бъдеще в новата Сирия.

Планът от шест пункта на Кофи Анан, посредника на ООН и на Арабската лига, е добра отправна точка. Но двете страни трябва да гледат на прекратяването на огъня сериозно и всяко оръжейно ембарго трябва да се прилага еднакво за всяка страна. От съществено значение е истинските преговори да включват Иран и Русия. И двете държави залагат много на правителството на Асад.  Тяхното приобщаване към общ посреднически процес ще проправи пътя за отстъпки от страна на правителството.

Ще има хора, които ще кажат, че не бива да се водят преговори със сирийското правителство или с неговите поддръжници. Но по-голяма изолация ще покаже на правителството на Асад и на неговите поддръжници сред обществото, че техният единствен вариант е победа чрез масово насилие или унищожение.

Разчитайки единствено на натиска на санкциите и заплахите, на практика ефектът от настоящия американски подход беше да се изчерпат всички други дипломатически възможности и опосредствената война /с местни и международни играчи и от двете страни/ да се превърне в единствената оставаща възможност.

Ако ние действително сме загрижени за защитата на цивилното население, вместо да възприемаме случващото се в Сирия като стратегическа възможност за разтурването на регионални съюзи, то тогава предимствата на договорения по пътя на преговорите преход са ясни. Той може и да не укрепи геополитическата позиция на Сирия, но ще помогне за запазването на живота на обикновените сирийци, хванати в капана на кръстосания огън.