КОЙ НЕ ХАРЕСВА СОЛЖЕНИЦИН?

Днес в английско-езичния свят съществува едно абсурдно положение – книгата на Солженицин «Двеста години заедно», описваща историята на евреите в Русия и ролята им в болшевишката революция, още не е преведена на английски.  Публикувана е за пръв път през 2001, преведена е на следващата година на немски и френски, но и досега не е преведена на английски (поне по последни данни до края на 2011). Българското книгоиздаване може в случая с гордост да си опъне тирантите – книгата отдавна е преведена на български.

Без превод на английски от такъв автор след цели десет години? Интернетът гъмжи от информация, догадки и явен антисемитизъм по темата. За книгата ще видите десетки, ако не и стотици прегледи, критики, дисертации и всякакви статии, но няма да видите самата книга, макар че солидни откъси от нея легално и нелегално вече са на разположение на читателите.

Какво точно става? Първото, което се набива на очи, е огромното количество спекулативни мнения за подвластния на Израел характер на американските правителства. Това, че Израел започва да пищи до бога от опасността за нов холокост срещу всеки, който каже нещо срещу Израел, е не само стара и износена тема, но започва определено да вреди на еврейските отношения не само с Америка, но и с целия останал свят. Ако наистина еврейското лоби в Америка и Израел е на дъното на това необичайно положение, то за много хора е очевидно, че те режат клона, на който седят. Американците отдавна са подострили вниманието си, когато стане дума за Израел и за еврейското лоби и с готовност изразяват не особено лицеприятни мнения, да не кажем скърцане със зъби, за непропорционално голямото влияние на това малцинство в живота на американския етнически конгломерат.

Огромна роля за това по-скоро смешно положение изглежда е изиграло и първоначалното злобно критично посрещане на самата книга на Солженицин от много еврейски критици (между тях Йоханан Щерн, Владимир Войнович), които фронтално обвиняват автора в антисемитизъм – реакция, придобиваща все повече баналност. Те обикновено концентрират вниманието си на мнението на Солженицин, че евреите са били колкото жертви, толкова и виновни за комунистическите репресии и заедно с руснаците трябва да признаят греховете си – нещо, което определени еврейски среди не искат и да чуят.

Според Василий Бережков, някогашен полковник от КГБ, който се мисли за историк на НКВД: «Въпросът за етническия произход нямаше никакво значение нито за революцията, нито за историята на НКВД. Това беше обществена революция и тези, които служеха в НКВД и ЧК, служеха за социална промяна. Ако Солженицин пише че в НКВД е имало много евреи, това ще увеличи антисемитизма, който има дълбоки корени в Русия. Мисля, че е по-добре този въпрос да не се дискутира сега».

 Полковникът е подличко двуличен и силно мирише на путинизъм, който е силно заинтересован старата история на НКВД да бъде пренаписана по нов начин. Работата е в това, че тази книга на Солженицин просто не може да бъде спряна от печат, което поставя в неудобно положение всички, които волно или неволно искат това. Съмненията, че това е преди всичко еврейски натиск, е идеалната почва за антисемитизъм. А ако това не са само съмнения, а истина?

Историята на болшевизма в Русия е не само неизменно свързана с огромното участие на евреите, но и специално с огромните престъпления на всички в това движение, а това очевидно не се харесва на много евреи.

Работата е в това, че Солженицин дори не е първият, който се е заел с тоя огромен въпрос. През 1992 година руската еврейка Соня Марголина, дъщеря на болшевик от ленинско-сталинския период, издаде на немски своята книга «Краят на лъжите. Русия и евреите в двадесети век», (Siedler Publishers, Berlin, без превод на английски! ),  в която тя описва престъпленията на болшевиките и ролята на евреите в тях. «Ужасите на революцията и гражданската война – пише тя – са тясно свързани с образа на еврейския комисар». Подзаглавието на книгата е «Руските евреи – престъпници и жертви едновременно».

В главата «Евреите и съветската власт» тя пише следното: «В първите години на революцията болшевиките заедно с евреите управляваха Русия със студена пот на челото от страх. За всички тях обаче едно нещо беше ясно: ако само разпуснеха въжето около врата на хората, евреите-болшевики щяха да са първите на бесилката.»

Марголина отива и по-далече като казва, че участието на евреите в болшевишкия режим е буквално «историческия грях на евреите». Тя поставя особено силно ударение върху тяхната дейност като коменданти на концентрационни и трудови лагери в системата Гулаг, както и в участието на евреи в разрушаването на руски църкви. «Нещо повече – казва тя – евреите в целия свят поддържаха съветската власт и не обелиха нито дума за критиката и опозицията срещу тоя режим».

Солженицин напълно споделя мнението й.

Израелският историк Луис Рапопорт от своя страна пише следното: «Веднага след революцията много от евреите се радваха до небесата от тяхното огромно присъствие в новото правителство. Ленинското първо Политбюро беше доминирано от хора с еврейски произход. Под ленинското ръководство евреите участваха във всички аспекти на революцията, включително най-големите мръсотии. Въпреки уверенията на комунистите да изкоренят антисемитизма, той стана неимоверно масов, отчасти заради огромното участие на евреи в съветската администрация, както и заради последвалите съсипващо-нечовешки кампании за болшевизация.»

Сало Барон, друг еврейски историк, описва процеса така: «Непропорционално голям брой евреи се вливат в болшевишката тайна полиция, ЧК (Чрезвычайная Комисия) и повечето от тези, попаднали в ръцете на ЧК, са били пречуквани от евреи-следователи».

Според еврейския историк Леонард Шапиро, в Украйна 80 процента от редовите членове на ЧК са били евреи.