Франк Куин от Нова Зеландия: Отглеждате лентяи!

“За първи път дойдох в България през юни 1994 г., разказва новозеландецът Франк Куин и продължава: Бях участник в международна правна конференция. Темата бе приватизацията пет години след падането на Берлинската стена. Трябваше да се проведе в Москва, но дни преди началото откриха, че хотелът е пълен с плъхове. Организаторите от Международната асоциация на адвокатите трябваше да намерят незабавно друго място. Хотел “Витоша” в София, сега “Кемпински”, откликна веднага и така конференцията се прехвърли тук.”

Срещата на чужденеца с България надхвърля очакванията му и решението му да свърже живота си със страната ни идва естествено.

“Често си спомням една топла юнска вечер. Беше тихо и спокойно. Бях ходил до центъра на София след конференцията в хотела и се връщах по бул. “Черни връх” пеша нагоре. Тогава сякаш един глас ми каза: “Тук е мястото, където трябва да живееш!”

По това време не видях социален стрес и беднотия в България. Беше преди кризата от 1996 година. Имаше много оптимизъм и хората смятаха, че падането на комунизма е нещо положително. Моето впечатление е, че фактически никой не е решил да свали комунизма в България. Революция не е имало. Просто е станало погрешка тук, без драматични събития като в Берлин например.”

Освен с красотата си родината ни привлякла Франк и с една интересна възможност.

“Работех в областта на селското стопанство и млекодобивната промишленост, която е огромна индустрия в Нова Зеландия. Интересувах се от последствията от разграждането на комунизма.

Този процес бе започнал две години преди това с ликвидацията на ТКЗС-тата и началото на реституцията. Имах идеи какво трябва да се направи като следваща стъпка. На мен ми се струваше, че на мястото на кооперативите не е изградено нищо ново. Вярваше се, че пазарът ще подреди сам нещата. Бях скептично настроен към тази позиция. Опитвах се да си продам идеите на българските власти. Срещнах се с тогавашния министър на земеделието Васил Чичибаба. Написах дълго писмо, в което обясних идеите си как да се създаде механизъм, който да даде тласък на пазара в селското стопанство. Всичко удари на камък, за съжаление.

Какво се постигна от падането на комунизма досега? Не много. Разбира се, за малък процент българи животът се разви добре. Мнозинството българи не са в по-добро материално състояние. Имат свобода обаче. Мнозина емигрираха в чужбина. Но хората, които нямаха късмет, загубиха двадесет години от живота си. Една позната например е била журналистка в миналото, а сега чисти в адвокатска кантора всяка сутрин и после работи в кухнята на едно училище по обяд. Печели по 2,50 лева на час.

Тя наближава шейсет години. Това е бъдещето на нейното поколение.”

Очакванията на Франк за бъдещето на България не са положителни:

“Богатите ще стават все по-богати, а те са едва 4% от населението, а бедните ще си стоят бедни и социалните различия ще стават все по-големи. Преподавам три дни от седмицата в една частна гимназия на българчета от 14 до 19 години. Родителите на тези деца са богати. Таксите са между 3000 и 5000 евро на година. Повечето българи не могат да си позволят такива разходи. Това са децата на малцинството българи, успели през прехода. Те са на около 40 години. Помнят комунизма, но не са били част от него, защото са били малки.

Ядосва ме липсата на работна етика и дисциплина у много от децата. Те изобщо не се интересуват от ученето, а единствено от последния модел смартфон или таблет. Носят ги в клас не за да учат с тях, а за да ги демонстрират. Повечето от тези деца просто се възползват от състоянието на родителите си, за да попаднат в това училище, а въобще не ги е грижа за собствения им напредък. Интересуват се само от уикендите и купоните. Те единствено обират материалните ползи, предоставени им от родителите. Интересното е, че и те ги насърчават да се държат така. На практика се отглежда едно поколение от лентяи.

Някои от децата са отлични ученици и тяхното бъдеще ще е чудесно, но болшинството за съжаление живеят само за настоящето. Не смятам, че България може да си позволи да има такъв тип хора в идващото поколение, защото ще попадне сред париите на Европейския съюз.”

Но докато героизмът на XIX век на Ботев и Левски - включително и митичната история за това как се е сдобил с прякора си - и други като Раковски, Каравелов и Гоце Делчев са попити като мантра от българските деца още от началното училище, в учебната програма има мълчание, що се отнася до гласовете срещу комунистически режим, просъществувал 45 години. Когато споменах това наблюдение на колегите си учители българи, не можах да приема отговора им. Беше ми казано, че осмокласниците на 14-15 години са твърде млади, за да разберат този период от недалечната история от 1944 -та до 1989-а година.

В западния свят тази дилема вече не съществува. По отношение на трудните периоди от нашата история - независимо дали става дума за експлоатирането или унищожаването на местните жители на Австралия или САЩ, или безразборното заграбване на земя в Нова Зеландия - е постигнато помирение в достатъчна степен и са станали част от колективната ни идентичност, и се преподават като такива в гимназиите ни. Но комунистическият период в България и Източна Европа остава незараснала рана. Ако лекарите - просветените умове от тази епоха - не могат все още да я излекуват, малка е надеждата за пациента - техния наследник - да намери сам лечение.