Ане Франк от Сараево се страхува за бъдещето на Босна и Херцеговина

        Преди двадесет години бомбите започнаха да валят над Сараево. Тогава 11-годишната Злата Филипович поиска да избяга от родния си град, но беше принудена със семейството си да се укрива в мазето на къщата си. Смразена от ужас, тя мечтаеше за мир и свобода в Босна и Херцеговина.
        Две десетилетия по-късно Злата Филипович вече е на 31 години, но признава, че нейните мечти за мир са все още живи и се споделят от цяло едно поколение млади босненци. Двадесет години след началото на войната в Босна и Херцеговина, точно както и в началото на 90-те години, и днес младите хора отново искат да избягат от Сараево.
        "Наистина се притеснявам, че конфликтът ще избухне отново", казва Злата. Тук все още има толкова много етническа ненавист и гняв. Повечето от моите приятели вече напуснаха страната или се готвят да го направят. Тук няма работа, няма надежда, няма бъдеще", споделя Злата.
        Злата Филипович е една от най-известните в света бежанки от Сараево. През 1991 г., едва 11-годишна, тя започна да си води дневник.
        "Исках той да е забавен, като този на Ейдриън Мол", казва Злата. 
        Но за нещастие животът, който тя описва в дневника си, е по-често сравняван с този на Ане Франк, еврейското момиче, хванато в капана на нацистката окупация в Амстердам.
        Сръбската обсада на Сараево продължи по-дълго от обсадата на Ленинград  /днес Санкт Петербург/ през Втората световна война. 380 000-те жители на Сараево бяха оставени без храна, ток, вода и отопление за 46 месеца и бяха принудени да се укриват всеки ден от 330-те снаряда, падащи ежедневно в града.
        Босненци и хървати, които в началото бяха съюзници, после се обърнаха едни срещу други. Така накрая сърбите, босненците и хърватите се оказаха във война, отнела живота на над 100 000 души, оставила половината от населението без дом, опустошила едно време етнически смесената страна и разделила я днес на моноетнически анклави.
        И докато ужасът на войната върлува, Злата Филипович продължава да води дневника си. Написаните на ръка страници разказват за нейния обикновен живот, за нейните реакции на войната, за нейните надежди и  страхове за бъдещето. Злата мечтае да отиде в парка, да поиграе с приятелите си както едно време. В дневника си Злата разказва как се крие с родителите си в мазето на тяхната къща, близо до Националния театър в центъра на Сараево.
        По онова време служителите на УНИЦЕФ в Сараево научават случайно за дневника на Злата и така той е публикуван първоначално като памфлет на сърбо-хърватски език. Едва когато група френски журналисти също научават за тези записки, съдбата на семейството на Злата търпи драматичен обрат.
        "Спомням си, когато от Би Би Си дойдоха, за да направят филм по моята история", казва Злата. Спомням си го толкова ясно. Прекарах толкова много време с тези хора", допълва тя.
        Накрая ръкописът е откупен от френски издател, който полага всички усилия, за да евакуира семейството на Злата от Сараево във Франция. Така през декември 1993 г. семейство Филипович се озовава в Париж.
        "Беше странно. Ако бях ранена, сираче или болна, никога нямаше да мога да се измъкна от Сараево. Но моето семейство и аз успяхме", казва Злата.
        Семейството беше изведено от обсадения град в камион на ООН. Злата си спомня как за последно е гледала през прозореца му пощата, училището, градът, в който е била родена, докато той се
отдалечавал.
        След това Злата става медийна сензация. Телевизионни екипи я следват из Лондон, когато тя посещава Великобритания за първи път. По онова време Злата е на 13 години, но въпреки това е помолена да разкаже подробности за войната и за изпълнения с насилие политически пейзаж в Босна и Херцеговина, докато пие чай с тогавашния британски премиер Джон Мейджър и с френски министър на отбраната.
        През това време книгата на тази Ане Франк от Сараево се продава в 80 000 екземпляра.
        След три години в Париж семейството на Злата се премества в Дъблин, където Злата учи в колежа Тринити, преди да бъде приета в Оксфордския университет. Злата и днес продължава да живее в Дъблин, където работи като филмов продуцент и създава документални филми.
        "Дали ще се върна някога в Сараево? Но аз се връщам често там. Понякога оставам за няколко месеца. Обичам Сараево. Но в Сараево няма истинско бъдеще за мен", признава Злата. "По-скоро се виждам в Ню Йорк, Куала Лумпур или някъде другаде. А моето Сараево се променя. Баба ми и дядо ми починаха. Аз имам все по-малко роднини там", допълва тя.
        Бягството на младите и талантливи хора от Босна и  Херцеговина буди сериозно притеснение у правителството, което си дава сметка, че губи голяма част от следващото поколение в страната. Но не е лесно тази тенденция да се промени.
        "Когато през 1995 г. войната свърши, първоначално гледахме с голямо подозрение на мирните споразумения. Но после, когато видяхме, че мирът трае, ни обхвана въодушевление и си казахме: "Невероятно, ние сме живи! Хайде да се върнем в родината си и да направим много неща там", разказва Злата.
        Но разочарованието идва бързо. Злата споделя историята на неин приятел, напуснал Сараево, за да учи в САЩ. Завършил Харвардския университет и се върнал в Сараево, пълен с идеи и планове, но никой не признал дипломите и квалификациите му. Така младежът не успял да постигне нищо, да осъществи плановете си и накрая бил толкова деморализиран, че се върнал обратно в САЩ, където си намерил работа на Уолстрийт.
        Днес пазарът на труда и предприемаческият дух в Босна и Херцеговина са още по-задушени от политическата система.
        През 1995 г. мирното споразумение, постигнато с посредничеството на САЩ, сложи край на стрелбата, но компромисите в него оставиха страната етнически разделена на две мини страни - едната за сърбите, а другата споделена от босненците и хърватите. Тези две мини страни са свързани от
централно правителство.
        Етническото недоверие днес продължава да разделя етническите групи в Босна и Херцеговина. Децата в училищата учат три различни версии на историята. Те растат изолирани едни от  други в моноетническите анклави.
        А босненските лидери продължават да спорят относно бъдещето на страната. Трябва ли тя  да е обединена, или да си остане разделена?
        "Толкова малък напредък беше постигнат. Продължава да има и хора, които тласкат страната в най-различни посоки. А корупцията е повсеместна", разказва сараевската Ане Франк. "Нуждаем се от промяна из основи, защото националистическите чувства сега са проникнали във всеки аспект от живота. Като цяло обществото е толкова разделено  и всичко се върти около това дали си босненец, хърватин или нещо друго", допълва Злата.
        Босна има около 120 министри и многопластово правителство. Държавната администрация поглъща половината от оскъдния бюджет на страната. Постовете се поверяват срещу подкрепа за управляващите партии.
       Националистическото съперничество пречи на развитието на страната, отблъсква инвеститорите и дори остави Босна и Херцеговина без централно правителство през цялата 2011 г., преди да се намери изход от задънената улица през февруари.
    И докато съседните Хърватия и Сърбия напредват към еврочленството, за Босна и Херцеговина това си остава много далечна мечта.
     "Тази негативна картина е наистина много тъжна, но показва, че от войната не е била извлечена поука. Всички страни в региона напредват, докато Босна и Херцеговина за пореден път си остава голяма черна дупка, точно в центъра на Европа", казва Ане
Франс от Сараево.

/БТА/Габриела Големанска/