Западът преувеличава размаха на протестите в Русия. Путин ще се задържи

   Западът е омагьосан от една вълшебна приказка - края на ерата на Путин. Почти не минава ден, без някой западен наблюдател или експерт да обяви, че новоизбраният руски президент Владимир Путин е изживял времето си. Масовите протести в Москва и други големи градове след парламентарните избори в началото на декември са определяни като знак за "началото на края на ерата на Путин". Някои наблюдатели предсказват, че Путин няма да успее да изкара целия си шестгодишен мандат.
   Тези оценки обаче се основават по-скоро на пожелателно и групово мислене, а не на солидни факти. Протестите свидетелстват за появата на смела и политически активна руска средна класа, на която й е омръзнало от растящата корупция и ограничаването на основни политически права при управлението на Путин и неговия приемник, настоящия президент Дмитрий Медведев.
   Все пак политическото влияние на тази средна класа не бива да се преувеличава. Макар и доста активна и гласовита, тя е сравнително малка и ограничена до Москва и още няколко големи руски града. Извън тези градове подкрепата за Путин е много по-силна и по-широко разпространена. Избирателите в тези райони съвсем не са доволни от условията. Но се страхуват, че политическа промяна може да доведе до връщане на хаоса и нестабилността от годините на Елцин. За тях Путин е
олицетворение на стабилност и преграда, която не позволява нещата да станат по-зле.
   Мнозина западни експерти и анализатори пренебрегват този фактор. Хипнотизирани от протестите в Москва, много анализатори предсказваха, че Путин няма да събере 50 процента от гласовете на първия тур и ще бъде принуден да се яви на втори тур. Путин обаче спечели 64 процента от гласовете на първия тур. Това беше значително по-малко от подкрепата, която получи на президентските избори при първите му два мандата, но все пак беше респектираща победа.
   Това не означава, че Путин е прероден демократ или че Вашингтон би трябвало да пренебрегва съмнителните аспекти на неговото управление. Но ако САЩ искат да имат успех, тяхната политика трябва да се основава на реалистичен анализ на подкрепата за Путин и политическия баланс на силите в Русия. Тя не може да почива на необосновани оценки, че Путин едва крета и вероятно ще бъде принуден да се оттегли по-рано, както предполагат някои западни наблюдатели.
   Путин със сигурност е изправен пред една Русия, която е много по-различна от тази, която той управляваше преди 12 години. През първия си президентски мандат той извлече полза от високите цени на петрола, които осигуриха икономическа възглавница и позволиха на Русия да се възстанови икономически много по-бързо, отколкото очакваха мнозина наблюдатели. Подобрението в икономиката беше главната причина за високия рейтинг на одобрение през първите му два президентски мандата.
   Този път той вероятно няма да има този късмет. Очаква се цените на петрола да останат сравнително стабилни през следващите няколко години, освен ако не се разрази голяма международна криза (например израелски или американски военен удар срещу Иран). Така че Путин няма да може да разчита на икономическото щастие, на което се радваше през първите си два мандата. Поради това ще му бъде много по-трудно да задоволи повишаващите се икономически изисквания и очаквания на руското население.
   Путин също така трябва да си има работа с по-непокорна в политическо отношение и настъпателна средна класа. Много неща ще зависят от това как ще се развие политическата опозиция. Докато
 натискът за по-голяма прозрачност и политическа промяна продължи да идва само от средната класа в Москва и няколко градски района, нейното политическо влияние вероятно ще остане ограничено. За да има сериозно политическо влияние, протестното движение трябва да разшири политическата си база и да изгради връзки с други обществени групи извън големите руски градове.
   Полският опит в края на 80-те години на 20 век предоставя важен пример в това отношение. Движението "Солидарност" никога нямаше да може да представлява сериозно предизвикателство за
комунистическото управление в Полша, ако беше останало ограничено сред интелектуалния елит във Варшава и Краков. Именно близките връзки между либералните интелектуалци в тези градове и профсъюзното движение на работническата класа превърнаха "Солидарност" в страховита политическа сила, която беше в състояние да представлява сериозно предизвикателство за управляващия комунистически елит.
   Политическата опозиция в Русия може да си извлече поуки от полския опит и да изгради близки връзки с други обществени групи извън големите руски градове. В противен случай тя вероятно ще
остане гласовита, но периферна политическа сила с малък шанс да представлява сериозна заплаха за управлението на Путин и да постигне своите демократични цели. /БТА/
/Илиян Могиларски/