Разчупеното мълчание

В отговор на г-жа Леа Коен бих приканил интересуващите се да погледнат дискусията на фейсбук-страницата на Даниела Горчева. Те ще видят, че написаното от г-жа Коен е плод на едно недоразумение, прибързана реакция на погрешен адрес. Което го прави брилянтен пример за автоматизма на обвиненията в антисемитизъм.

 В нападките срещу самия Гюнтер Грас обаче има не само автоматизъм, а много преднамереност. Последвалата кампания срещу писателя потвърди тези редове от публицистичната му поема:

 Възприемам всеобщото премълчаване на тези фактически обстоятелства,

на което и аз подчиних собственото мълчание,

като обременителна лъжа

също като принуда, която заплашва с наказание,

ако бъде пренебрегната;

всички познаваме присъдата – “антисемитизъм”…

 (Използвам превода на Милен Радев, когото ценя високо, въпреки че тук сме на на коренно различни позиции.)

 Без съмнение отзвукът на тази поема се дължи на съществуващото в западното общество чувство за “обременителна лъжа”, “за принудата, която заплашва с наказание”.

 Но за успеха й има голям принос израелското правителство. Поемата бе дописана – със слово и дело - и от вътрешния министър, и от министър-председателя на Израел.

 Особено интересна беше за мен цитираната от Милен Радев реакция на израелското посолство в Германия: “Нещо, което не можем да премълчим е европейската традиция точно преди празника Песах евреите да бъдат обвинявани в извършване на ритуални убийства…”

 В полемиката мненията на коментаторите евреи се разделиха, мнозина от тях не намират в нея антисемитизъм. Но израелската власт не се колебае да представи Европа като исторически погромаджия в отговор на тези стихове:

 И накрая проговорих,

защото съм отвратен от лицемерието на Запада,

и защото се надявам и други да бъдат освободени

от тяхното мълчание,

да поискат

отговорните за тази надвиснала опасност

да се откажат от използването на сила,

да настоят правителствата

и на Иран, и на Израел да допуснат

свободни и открити международни инспекции

на ядрения си потенциал.

 Политическото експлоатиране на холокоста върши добра работа, за да бъдат “освободените от своето мълчание” върнати към него, когато иде реч за неподлежащата на външен контрол ядрена програма на Израел, за доставката на германски подводници, за Газа или за незаконните селища на Западния бряг.

 Абсурдно е едно държавно управление да претендира за ролята на историческа жертва, за да се постави над всяка критика. Няма вечни жертви, нито вечни палачи. Това най-добре знаеше водачът на въстанието във Варшавското гето Марек Еделман, който не спестяваше критиките си на израелските политици и не демонизираше палестинците, но настояваше и едните, и другите да не отнемат живота на невинни.

 Независима личност, неподвластна на клишетата, привързаностите и страховете на времето, на всички исторически времена през дългия си живот. Него, евреинът, героят от въстанието в гетото, от Варшавското въстание, от Солидарност, лекарят, не можеха да обвинят в антисемитизъм и в самомразене, но както и Гюнтер Грас го обвиниха в морален релативизъм и мълчаливо му отказаха приживе израелски награди. 

 Четейки препоръчаната ми от г-жа Коен статия, в която г-н Яни Милчаков задава правилната политическа ляво-дясна ориентация към поемата, Гюнтер Грас и Израел, си мислех какво щастие е имала България – и българските евреи, че българското общество през 1943 г. не е било добре ориентирано политически. И че човешката съвест на Димитър Пешев е стояла над идеологическата правоверност и партийното послушание.

 С това приключвам участието си по темата за срамната кампания по охулването на един позволил си да говори писател, на която не исках да остана мълчалив свидетел, благодаря и се извинявам на г-н Сугарев за продължителната дискусия на сайта Свободата.