"Неживелите още неща"

Тези дни по улиците на София обикаля лек автомобил с високоговорител, който приканва гражданите да посетят представленията на Цирк „Балкански”. Тонът е жизнерадостен до натрапливост - напомня неестествения възторг на рекламите от радиото и телевизията. Вероятно в програмата на цирка има професионални изпълнения, наред с клоунския „хумор”, който никога не ме е разсмивал. Но едва ли на българина му е до цирк в абсурдната среда, където съществува.

 „Съществува” е по-точно от „живее”, ако се има предвид домът за медико-социални грижи в Плевен, където за година и половина са починали 18 деца с увреждания. Това стана известно след внезапна проверка на министъра на здравеопазването.

18 български деца са се простили с живота вследствие на полаганите за тях „грижи”. Последните са били „разностранни” - намален грамаж, съхранение на хранителни продукти наред с белина и архивни материали, лишаване от дарените играчки. Тези играчки така и не са стигали до обитателите на дома. Може би персоналът ги е носил в къщи – за собствените си деца. Как ли биха се чувствали тези хора, ако техните деца попаднат в подобен дом и бъдат обградени със същите „грижи”. Да бъдат не хранени, а захранвани със смес от изостанали ястия – колкото да продължи някак полусъществуването им. Както на добитък се дава ярма.

На децата от дома не е било съдено да различават отделни вкусове. При това положение е невъзможно да имаш предпочитание към нещо. Ако светът за тебе е затворена стая, а вкусът му е като на блудкава каша с изтекъл срок на годност - дори не можеш да се надяваш на нещо по-различно. Защото просто не знаеш, че е възможен и друг живот. Такъв живот, в който да има обич и състрадание, и в който да се почувстваш насърчен да изявиш своята индивидуалност. Такъв живот би могъл да преобрази едно дете - четох подобен случай за българско ромче, осиновено от американско семейство.

Или пък останалите това са заслужили, защото „толкова могат” – както каза навремето един министър.

Едно е да си обграден от любов и внимание. Друго е да си захвърлен под нечуплив похлупак от досада и безразличие. От нечия досада да си вършиш работата – изобщо не говоря за призвание.

Как за година и половина в един и същи дом са угасвали едно подир друго 18 деца без някой да се впечатли. Ако не беше случайната проверка, вероятно броят на жертвите щеше да расте – тихо и неотклонно. За 150 деца са се грижели … 172 човека. Сега повечето от тези деца ще бъдат настанени в различни болници. Какво ще стане с тях после – дали ще им се даде шанс да се измъкнат от света на Дикенс - единствения, който познават.

Домът в Плевен няма да приема повече. Колко ли още такива домове има из нашата „земя хубава”. Защото преди домът в Плевен беше домът в Могилино. Истината за него разкри един филм на BBC - филм на ужасите, в който кошмарът не беше измислен или сънуван, а съвсем реален. Тези домове и подобните на тях са част от една нелицеприятна и смразяваща истина, от която може единствено да ни е срам. Забележки, че филмът „не е направен с любов към България”, издават отказ да се осъзнае срамната истина, както и воля нещата да се променят в посока към някаква цивилизованост.

Ето как дежурното „родолюбие” може да звучи крайно неуместно. Така звучеше и когато беше готово да линчува Мартина Балева заради „Батак”. Ако един проблем се премълчава, това не значи, че не съществува. По-скоро децата с проблеми от домовете съществуват и обитават романа на Стивън Кинг „То”. Там обичайният глуповат и безобиден клоун, когото познаваме от цирка, беше изобретателен убиец на деца - съвършено лице на злото.

За да се убива, не е задължително да си изобретателен. Понякога „помагат” безразличието, равнодушието, отказът от отговорност и пълната липса на емпатия.