КОРЕНИТЕ НА НЕРАВЕНСТВОТО

Двеста и петдесет години след появата на бял свят на трудовете на Русо, писаното от него продължава да се ползва от хората, търсещи своя идеологически шанс в полето на равенството. Странно, защото неговото виждане за неравенството не е научна теория. Първо, по онова време знанията за миналото на човешкото общество не са били достатъчни за изграждане на такава и второ, самият Русо апелира повече към чувствата, отколкото към разума на читателя. Неговата цел е по-скоро да достави гъдел на едно развито общество, развличащо се с това да търси някаква вина в себе си. По същия начин, както днес се развличаме, например, с политическата коректност. Петдесет години по-късно то ще плати скъпо за това. (Моля се и на нас да не се случи същото.)

„Схващам в човешкия род два вида неравенство”, започва своята Беседа за неравенството Русо. Първият той нарича естествено или физическо, обусловено от природата (днес го наричаме неравенство на възможностите). Срещу него не може да се рита – това е естественото различие между индивидите. Второто, наречено от него нравствено или политическо, обхваща това, което днес наричаме неравенство на резултатите и неравенство в правата. Него Русо смята за установено с договор „или поне одобрено от хората”.

Той започва да греши още от тук. Първото, неравенството на резултатите, е до голяма степен следствие от неравенството на възможностите и, следователно, трудно поддаващо се на регулация. Второто, напротив, напълно може да бъде договаряно.

Подобно е и отношението на Русо към собствеността, слагана от него в основата на неравенството. „Първият, който след като е оградил едно място, се е досетил да каже: „това е мое” и е намерил достатъчно прости хора, за да му повярват, е бил истинският основател на цивилизованото общество” - така описва той първият ден на неравенството. Това би могло да бъде сюжет за картина от някой от големите майстори на рококото - Буше или Фрагонар, да речем.  И е далеч от действителността – собствеността и неравенството са извечни. (По този повод Касирер казва, че ако някой трябва да бъде убит заради станалото, това не е този човек, а първото куче, препикало дадена територия, за да я обяви за своя.) Но дори и да си представим, че в някое изолирано общество картина като описаната се случи, то правото на собственост ще се утвърди не защото останалите хора са наивни, а напротив – защото ще разберат, че и те могат да постъпят по същия начин – т.е., да бъдат собственици.

Корените на неравенството са много дълбоки. Неравенство има при всички животни, живеещи на групи. При кокошките от един курник, например, съществува строга йерархия. Една кокошка може да кълве само тази своя посестрима, която стои на по-ниско стъпало в нея. И може да бъде кълвана само от висшестояща такава. Ако старшият петел кукурига последователно по двадесет пъти, младшият има право да го стори, примерно, само пет. При повечето от обществените животни има ясно изразено „социално неравенство”: храната се ползува първо от водача на групата и накрая от най-ниските в йерархията. Във вълчите глутници, където се образуват постоянни съпружески двойки, водачът може да си избере която иска вълчица. Ако тя е с нисък ранг чрез този „брак” прескача всички степени и става първа дама в глутницата. В някои животински общества нисшестоящите са лишени дори от главното право на всяко същество – да съхранят гените си. Право на размножаване има само водачът или първата двойка. Във всички тези случаи несъмнено наблюдаваме някакво съгласие между участниците, но не можем да говорим за договор, а по-скоро за инстинкт.

Човекът е произлязъл като вид от друг животински вид, който също е живеел на общества. Той се е създал като обществено животно и винаги е бил такъв. Следователно, и при него обществената йерархия и роденото от нея неравенство съществуват от край време. Няма момент на зачеване в човешката история. Човекът никога не е живял като изолиран и физически самодостатъчен индивид. Твърдението на Русо, „че неравенството е едва забележимо в естественото състояние [на човека] и че неговото влияние там е почти нищожно” просто не е вярно.

Обстоятелството, че йерархичния строеж на обществата е повсеместно разпространен, говори, че това е устойчива форма, създадена по еволюционен път. Само при хората наблюдаваме опит да се излезе от рамките на природата в това отношение. Тази йерархия и свързаното с нея неравенство се обявяват за резултат от договор, което е намек и надежда, че могат да бъдат променени.

Лесно можем да разберем защо и кога става това. Човешкото общество, в сравнение с животинските, е изключително бързо променящо се. При тези изменения неизбежно в определен момент се оказва, че старите йерархични отношения не могат да догонят и вече не съответствуват на новото състояние на обществото. Част от породеното от тях неравенство става неоправдано и започва да се възприема като излишно зло. Това предизвиква брожение.

Точно такова е състоянието на обществото във Франция по времето на Русо. Северозападните й съседи са напреднали в полето на икономическия либерализъм, което е дало отражение и в други области. Отношенията между хората  от благороден и неблагороден произход, между църква и държава в Англия (а още повече в Холандия) далеч не са такива, каквито са във Франция. Пред този нов пример йерархията във френското общество започва да изглежда остаряла. Не само Русо усеща това. Може да се каже, че цялото френско Просвещение е реакция на това състояние.

Днес по отношение на равенството ние ползваме изобретението на либерализма: равенство в правата - вродени и неотменими, притежавани от всеки човек поради самото му естество. Ако схематично представим човешкия успех като изминато разстояние по някаква писта, това означава, че до стартовата линия имат достъп всички – бързи и бавни, здрави и недъгави, дори тези, които нямат крака. Едни ще отидат далеч, някои няма дори да тръгнат, но всеки има право да опита.

Това състояние изглежда разумно и върховно постижение на човешкия стремеж към свобода. То беше неуспешно атакувано от ляво с призив да се осъществи и равенство на резултатите. (В нашия нагледен пример това би означавало всички да тичат с еднаква скорост в една редица, подравнявайки се по най-бавния.) Доводите на Русо заемаха (и заемат) важна роля в този опит.

Но това не означава, че сегашното състояние е за винаги. Либерализмът е като съпътствуващата го демокрация – не е най-доброто решение, но по-добро не е измислено. Все някой ден обществото ще се промени дотолкова, че сегашното ни схващане за равенството ще изглежда остаряло. И ще трябва да се промени.

Дано тази промяна не е в посока, обратна на досегашните.