ИЗРАЕЛСКОТО ЛОБИ И АМЕРИКАНСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА (ЧАСТ ВТОРА)

Европейците са по-склонни от американците да критикуват израелската политика, която някои обвиняват за възраждането на антисемитизма в Европа. «Ние сме стигнали до там, че е толкова зле, колкото и в 30-те години на миналия век» - каза американския посланик в Европа през 2004. Да се измери антисемитизма е доста трудно, но фактите показват точно обратното. През пролетта на 2004 когато обвиненията в Америка за европейски антисемитизъм бяха многобройни, отделни изследвания на европейското обществено мнение намериха, че всъщност той намалява. За сравнение, в 30-те години на миналия век е бил не само много широко разпространен в Европа, но и приет за доста нормален.
Лобито и приятелите му гледат на Франция като на най-антисемитската страна в Европа, но в 2003 водачът  на френско-еврейската общност заяви, че «Франция не е по-антисемитска от Америка». Според  неотдавнашна статия във вестник «Хаарец», френската полиция съобщава, че антисемитските инциденти са намалели с почти 50 процента през 2005. И това при положение, че във Франция живее най-голямата мюсюлманска общност в Европа. Освен това когато миналия месец един евреин беше убит от банда мюсюлмани, десетки хиляди хора излязоха на улицата да заклеймят антисемитизма. За да покажат своята солидарност на погребението присъстваха Жак Ширак и Доминик де Вилпен.
Никой не отрича, че между европейските мюсюлмани има антисемитизъм, част от който се дължи на отношението на Израел към палестинците, както и на чист расизъм. Това обаче е нещо съвсем отделно от сравнението между днешна Европа и Европа през 30-те години. Освен това никой не отрича, че в Европа има необуздани антисемити, както и в САЩ, но техния брой е малък и възгледите им са отхвърлени от болшинството европейци.
Когато са притиснати да кажат нещо повече от обвинения, израелските пропагандатори заявяват, че днес има «нов антисемитизъм», който те уеднаквяват с критиката към Израел. С други думи – критикувай Израелската политика, и ти си определено антисемит. Когато Синодът на Англиканската църква реши да изтегли инвестициите си от компанията «Кейтърпилър инк.» понеже произвежда булдозерите, с които израелците разрушават палестинските поселения, главния равин заяви, че «това ще се отрази много негативно на еврейско-християнските отношения в Британия», а равина Томи Бейфилд каза: «Тук има явен проблем с антиционизма, който е почти антисемитизъм сред християните и дори и сред служителите на църквата». Църквата обаче протестираше само срещу политиката на израелското правителство!
Критиците биват също обвинявани за нечестно отношение към Израел или за съмнения в неговото право на съществуване. Това са фалшиви обвинения, тъй като западните критици на Израел се съмняват в отношението му към палестинците, а не в съществуването му. Нито Израел е третиран нечестно – израелското отношение към палестинците привлича критика защото е противно на всички понятия за човешки права, на международните  закони и на принципа на самоопределение. Освен това Израел далеч не е единствената държава, изправена пред остра критика на основание на тия идеи.
През есента на 2001 и специално през пролетта на 2002 администрацията на Буш се опита да намали антиамериканските настроения в арабския свят и да подкопае поддръжката на Ал-Каида като спре експанзионистката политика на Израел в окупираните територии  и се обяви за създаването на палестинска държава. Буш разполагаше със значителни средства за убеждение. Той можеше да заплаши Израел чрез намаляване на икономическата и дипломатическа поддръжка и беше почти сигурно, че американците щяха да го поддържат. Според анкета от май 2003 повече от 60 процента от населението на САЩ  бяха съгласни да се спре помощта за Израел, ако той се възпротиви на американския натиск да разреши проблема, като тоя процент достигна 70 за политически активното население. Нещо повече – 73 процента от анкетираните отговориха, че САЩ не трябва да фаворизират нито една от двете страни.
Въпреки това администрацията не промени израелската политика и Вашингтон продължи да я поддържа. С време администрацията дори възприе израелските оправдания за действията си, така че американската реторика започна да подражава на  израелската. Към февруари 2003 вестник «Вашингтон Пост» сумира с едно заглавие положението: «Буш и Шарон с почти еднакви позиции за Средния Изток». Главната причина за тоя завой беше лобито.
Историята започва през септември 2001 когато Буш започва да убеждава Шарон да се въздържа в окупираните територии. Той също така му оказа натиск да позволи на външния министър на Израел Шимон Перес да се срещне с Ясер Арафат, макар че Буш се отнасяше критично към Арафат като лидер. Буш дори заяви публично, че той поддържа създаването на палестинска държава. Разтревожен, Шарон го обвини че се опитва да се сближи с арабите «за наша сметка», предупреждавайки, че Израел «не е Чехословакия».
Буш очевидно е бил вбесен че го сравняват с Чембърлейн и Белия дом нарече думите на Шарон «неприемливи». Шарон предложи някакво извинение, но веднага се обърна към лобито да убеди администрацията и американците, че САЩ и Израел са изправени пред общ враг – тероризма. Израелски официални представители твърдяха, че няма разлика между Арафат и Осама бин Ладен. «САЩ и Израел – казаха те – трябва да изолират палестинския лидер и да нямат нищо общо с него».
Лобито се задейства и в Конгреса. На 16 ноември 89 сенатори изпратиха на Буш писмо, хвалейки го че е отказал да се срещне с Арафат, но също така изисквайки САЩ да не възпира Израел да накаже палестинците. «Администрацията – пишеха те – трябва да заяви публично, че подкрепя Израел». Според «Ню Йорк Таймс» писмото е било изфабрикувано две седмици преди това на среща между «лидерите на еврейската общност и важни сенатори», добавяйки че «AIPAC  е била особено активна със съвети за писмото».
Към ноември отношенията между Тел Авив и Вашингтон са били вече подобрени. Това се дължеше на усилията на  лобито, но също така и на началните успехи на Америка в Афганистан. Шарон посети Белия дом в началото на декември и проведе приятелска среща с Буш.
През април 2002 проблемът се поднови – израелската армия проведе операция «Щит» и установи контрол практичсески над всички палестински райони в Западния бряг.Буш знаеше, че израелските операции ще навредят на американската репутация в арабския свят и ще попречат на войната срещу тероризма и той поиска от Шарон «да спре операцията и да започне оттегляне». Той дори заяви, че иска това да стане «без отлагане». На 7 април съветникът по сигурността Кондолица Райс заяви пред журналистите: «Без отлагане означава без отлагане, тоест веднага». В същият ден Колин Пауъл замина за Средния Изток, за да убеди и двете страни да спрат боевете и да започнат преговори.
Тогава се задейства лобито. Про-израелски служители в състава на вицепрезидента и в Пентагона, както и нео-консерватори като Роберт Каган и Уилиам Кристол, оказаха натиск върху Пауъл. Те дори го обвиниха, че фактически е «заличил разликата между терористите и тези, които се борят срещу тях». Самият Буш се оказа под натиск от еврейски лидери и християнски евангелисти. Особено красноречиви бяха Том Дилей и Дик Арни що се отнася до нуждата от помощ за Израел, а Дилей и лидерът на малцинството в Сената Трент Лот се срещнаха с президента и го предупредиха да се откаже.
Първият признак, че Буш се поддаваше, дойде на 11 април, само седмица след като той каза на Шарон да си оттегли войските, когато секретарят по пресата към Белия дом  каза, че президента счита, че «Шарон е за мир». Буш повтори думите си публично след завръщането на Пауел от неговата неуспешна мисия, като добави, че Шарон е отговорил задоволително на неговото искане за незабавно оттегляне. Шарон изобщо не беше направил такова нещо, но Буш не искаше повече да се занимава с това.
Междувременно, Конгресът също се задвижи да подкрепи Шарон - на 2 май той отхвърли несъгласията на администрацията и гласува за две резолюции потвърждаващи подкрепата за Израел. И двете резолюции заявяваха, че «САЩ  са солидарни с Израел» и че «те са включени в общата борба срещу тероризма». В тях се осъждаше също Ясер Арафат като централна фигура в проблема с тероризма, който «постоянно поддържа и координира терора». И двете резолюции бяха създадени с помощта на лобито. На 9 май специален комитет се събра, за да разреши на Израел да получи нова помощ от 200 милиона лолара за борба с тероризма. Пауел се противопостави на проекта, но лобито го подкрепи и Пауъл загуби.
Казано накратко, Шарон и лобито се заеха с президента и победиха. Хеми Шалев, журналист от израелския вестник «Маарив», информира, че Шарон и помощниците му «не могат да скрият удоволствието си от неуспеха на Пауъл». Но всъщност не Шарон и Израел, а неговите хора в САЩ бяха тези, които унижиха президента.   
От тогава положението почти не се е променило. Буш избягваше да има каквито и да са сделки с Арафат. След смъртта му той одобри новия палестински лидер Махмуд Абас, но не направи нищо да му помогне. Шарон продължи да развива своя план за едностранно разрешение на палестинския проблем, базирано на оттегляне от Газа, но разширяване на Западния бряг. Нежеланието му да преговаря с Арафат и правейки всичко възможно срещу помощта за палестинците докара на Шарон изборната победа на Хамас. С Хамас на власт обаче, Шарон получи ново извинение да не преговаря. Буш подкрепи всички тия действия на Шарон, а след него и на Ехуд Олмерт. Буш дори одобри едностранното анексиране на окупираните територии от Израел, обръщайки обратно политиката на всички други президенти след Линдън Джонсън.
Американски официози предложиха само леки критики към някои израелски действия, но не направиха почти нищо да създадат жизнена палестниска държава. По думите на бившия съветник по сигурността Брент Скоукрофт, «Шарон въртеше президента на малкото си пръстче». Ако Буш се опита да отдалечи САЩ от Израел, или дори да критикува действията на Израел в окупираните територии, той без съмнение би се изправил пред гнева на лобито и поддръжниците му в Конгреса.
Демократите  кандидати за президент разбират, че това са факти с които да се съобразяват, поради което  Джон Кери направи големи метани да доказва безрезервната си помощ към Израел в 2004, както и Хилъри Клинтън прави същото днес.
Да се поддържа американската помощ за Израел срещу палестинците е жизнено важно, доколкото се отнася до лобито, но амбициите му не спират до там. То иска Америка да продължи да бъде доминиращата сила в региона. Израелското правителство и про-израелските групи в САЩ работят заедно, за да оформят политиката на президентските администрации към Ирак, Сирия и Иран, както и за големите си планове за нов ред в Средния Изток.
Натискът от Израел и лобито не бяха единствения, но беше основния фактор за решението да се нападне Ирак през март 2003. Някои американци си мислят, че това беше война за петрол, но за това няма никакви факти. Затова пък по-голямата част от смисъла на войната беше да стане Израел по-сигурен. Според Филип Зеликов, бивш член на президентската комисия за консултации по външното разузнаване, изпълнителен директор на комисията по случая 9-11 и сегашен съветник на Кондолица Райс -  «истинската заплаха от Ирак не беше заплаха за Съединените щати»; «необявената заплаха беше заплахата срещу Израел». «Американското правителство – добави той пред слушателите си в университета на Вирджиния – не иска да се произнася особено гласно за това, понеже не е много продаваема идея».
На 16 август 2002, тоест 11 дни преди Дик Чейни да открие кампанията за война с твърда реч пред ветераните от минали войни, «Вашингтон Пост» информира, че «Израел подтиква САЩ да не отлага удара срещу Садам Хусеин». До този момент, съгласно Шарон, стратегическата координация между Израел и САЩ е достигнала «безпрецедентни размери», а израелското разузнаване е дало на Вашингтон редица тревожни признаци за иракските оръжия за масово унищожение. Или както се изрази един пенсиониран израелски генерал: «Израел беше равноправен партньор за положението, описано от американското и британско разузнаване по отношение на иракските неконвенционални възможности».
Израел обаче беше сериозно загрижен когато Буш реши да търси разрешение за война от Съвета за Сигурност и дори се разтревожи когато Садам се съгласи да разреши отново на инспекторите от ООН да дойдат в Ирак. «Кампанията срещу Садам е неизбежна – каза Шимон Перес пред журналисти през септември 2002. «Инспекциите и инспекторите са полезни за работа с добри хора, но нечестни хора могат лесно да се справят с тях».
В същото време Ехуд Барак публикува предупреждение  в «Ню Йорк Таймс», в което той казва, че «най-големия риск сега е в бездействието». Предишният президент Вениамин Нетаниаху от своя страна публикува в «Уол Стриит Джърнъл» подобно парче под заглавие: «Случая със свалянето на Садам». «Днес – пише той – нищо друго не важи, освен свалянето на неговия режим. Аз вярвам че говоря от името на повечето израелци, подкрепяйки превантивно нападение срещу режима на Садам». Или както «Хаарец» от февруари 2003 се изрази по случая: «военната и политическа върхушка мечтае за война в Ирак».
Както Нетаниаху казва обаче, желанието за война не беше типично само за израелските лидери. Освен Кувейт, който Садам завзе в 1990, Израел беше единствената страна в света, където и политиците, и населението предпочитаха война. Както журналиста Гидеон Леви забеляза тогава, че «Израел е единствената страна, чиито лидери поддържат войната безрезервно и където  няма друго мнение». Всъщност, израелците бяха толкова настървени за война, че техните съюзници в Америка им казаха да си охладят реториката, иначе ще изглежда, че войната ще се води за тях.
В САЩ главното динамо генериращо война беше малка група нео-консерватори, много от които с връзки с Ликуд, но лидерите на лобито също добавиха гласовете си в кампанията. В изявление след изявление еврейските лидери подчертаваха нуждата за света да се отърве от Садам Хюсеин и неговите оръжия за масово унищожение.
И макар че нео-консерваторите и лидерите на лобито горещо желаеха да нападнат Ирак,  еврейската  общност в Америка не желаеше. Веднага след  началото на войната Самюел Фридман съобщава, че «няколко национални анкети на центъра за изследвания «Пю» показват, че евреите по-малко поддържат войната, отколкото останалото население». Явно беше , че би било грешно да се хвърля вината за войната върху еврейското влияние. По-скоро това се дължеше до голяма степен на влиянието на лобито и специално на неговите нео-консерватори.
Нео-консерваторите бяха решени да свалят Садам още преди Буш да стане президент. Те предизвикаха скандал в 1998 като публикуваха две отворени писма до Клинтън, подканяйки към премахването на Садам от власт. Подписаните, много от които имаха връзки с про-израелски групи и които включваха Елиът Абрамс, Джон Болтън, Дъглас Фейт, Уилиам Кристол, Бернард Луис, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Волфовиц, нямаха проблеми да убедят администрацията на Клинтън да приеме като цел премахването на Садам. Те обаче не успяха да пробутат войната като начин за постигане на тая цел. Те имаха нужда от помощ. Тази помощ пристигна с  9-11. Събитията в онзи ден убедиха Буш и Чейни да изменят курса и да станат твърди привърженици на превантивна война.
На важна среща с Буш в Камп Дейвид на 15 септември Волфовиц  пледираше да се атакува Ирак преди Афганистан. Буш отхвърли идеята и избра Афганистан, но войната с Ирак се разглеждаше вече като сериозна възможност и на 21 ноември президентът натовари  военните стратези с развиването на конкретни планове за нападение.
Заедно с това други нео-консерватори веднага се задействаха в коридорите на властта. Все още не знаем пълното развитие на нещата, но за академици като Бернард Луис в университета Принстън и Фуад Аджами от Джон Хопкинс  се знае, че са играли важна роля в убеждаването на Чейни за война като най-добрата възможност, макар че и нео-консерватори от неговия личен състав също играеха важни роли. Между тях бяха Ерик Еделман, Джон Хана, Скутър Либи – всички известни като силно влиятелни индивиди. Към началото на 2002 Чейни вече беше убедил Буш, така че войната стана неизбежна.
Извън администрацията нео-консерваторите веднага се заеха с побутване на идеята, че Ирак е централен  фактор борбата за победа  срещу тероризма. Техните усилия се съсредоточиха до известна степен в продължаване на натиска върху Буш, както и да заглушат опозицията срещу войната в правителството и извън него. На 20 септември група известни нео-консерватори и съюзниците им публикуваха още едно писмо. В него пишеше следното: «Дори и ако фактите не свързват директно Ирак с инвазията, която и да е стратегия, целяща  унищожаването на тероризма и спонсорите му, трябва да включи премахването на Садам Хусеин от власт в Ирак». Писмото също припомняше на Буш, че «Израел е бил и ще бъде най-здравия съюзник на САЩ срещу международния тероризъм». В октомврийското издание на «Уикли Стандард», Роберт Каган и Уилиам Кристол призоваваха към смяна на режима в Ирак веднага щом талибаните бъдат победени. В същия ден Чарлс Краутхамър заяви във «Вашингтон Пост», че след като САЩ се справят с Афганистан, Сирия трябва да бъде следващата, последвана от Иран и Ирак: «Войната срещу тероризма ще завърши в Багдад когато ние се справим с най-опасния терористичен режим в света».
Това беше началото на непрекъсната кампания към обществото, за да спечели неговата поддръжка за нападение срещу Ирак, чиято най-важна част беше манипулация на интелигенцията по такъв начин, че заплахата от Садам да изглежда съвсем надвиснала. Например Либи оказа натиск над ЦРУ да намери факти поддържащи казуса за война. В Пентагона Групата за Оценка на Контратероризма беше натоварена да намери връзка между Ал Каида и Ирак, която разузнаването «може да е пропуснало». В нея  главни членове бяха Дейвид Урмсър, закоравял нео-консерватор, и Майкъл Малуф, ливански американец с близки връзки с Ричард Пърл. Друга група в Пентагона, известна като Служба за Специални Планове, беше натоварена със задачата да събере факти, оправдаващи войната. Нейн лидер беше Абрам Шулски, нео-консерватор с отдавнашни връзки с Вулфовиц, а членовете бяха набрани от про-израелски специалисти. И двете организации бяха създадени след 9-11 и отговаряха директно на Дъглас Фейт.
Както буквално всички нео-консерватори, Фейт е дълбоко посветен на Израел; той също така е свързан отдавна с партията Ликуд. В 1990-те той пишеше статии в поддръжка на еврейските поселения и доказваше защо Израел трябва да задържи окупираните територии. Нещо повече, заедно с Пърл и Урмсър в 1996 той написа известния доклад «На нов път – нова стратегия за реалността», предназначен за Нетаниаху, току-що избран за премиер. Между другото той препоръчваше Садам Хусеин да бъде свален от власт в Ирак като «важна стратегическа насока на Израел». Освен това приканваше Израел да направи стъпки за пренареждане на целия Среден Изток. Феит , Пърл и Урмсър скоро след това подканяха и администрацията на Буш към същите цели. Или както предупреди  вестник «Хаарец» чрез коментатора си Акива Елдар: «Фейт и Пърл вървят по ръба между задълженията им към американските правителства... и израелските интереси».
Вулфовиц е също така отдаден на Израел, описван в пресата като «най-явния про-израелец в администрацията и един от петдесетте най-изявени еврейски активисти за 2002».
Към тия имена трябва да се прибави и това на Ахмед Чалаби, на когото нео-консерваторите оказаха голяма подкрепа преди войната. Те го подкрепиха, защото той беше установил близки връзки с еврейски групи в Америка и беше обещал да развива добри отношения с Израел когато оглави Ирак. Това беше точно което про-израелските активисти за промяна в режима искаха да чуят. Матю Бъргър описа накратко сделката в «Джуиш Джърнал»: Иракският Национален Конгрес  очаква по-добри отношения като начин за използване на еврейското влияние във Вашингтон и Ерусалим. От своя страна еврейските групи видяха възможност за подобряване на отношенията между Израел и Ирак, ако и когато Иракския Национален Конгрес се ангажира да свали режима на Садам  Хусеин».
Като се има предвид колко неоконсерваторите са отдадени на Израел, тяхната фикс-идея за Ирак и тяхното влияние в администрацията на Буш, не е изненада че много американци подозираха, че войната беше замислена пробутва израелските интереси. Миналия март Бари Джейкъбс от Американския Еврейски Комитет призна, че сред кръговете на разузнаването съществува убеждението за конспирация на  нео-консерваторите да вкарат САЩ във война в Ирак. Въпреки това малко хора биха заявили това открито, а тия които го заявиха публично, включително сенатора Ърнест Холингс и представителя Джеймс Моран, бяха заклеймени затова,  че са са се занимавали с проблема. Майкъл Кинсли писа към края на 2002, че «липсата на открита дискусия за ролята на Израел е вече шаблон». «Причината да не се говори за това – казва Кинсли – е страхът да не ти лепнат етикета «антисемит». Няма съмнение, че Израел и Лобито са основните фактори в решението да се отиде на война. Това е решение, за което е много по-вероятно, че САЩ не биха взели сами. А самата война беше замислена да бъде само първата стъпка. Заглавието на първа страница на «Уол Стрийт Джърнъл» веднага след началото на войната беше достатъчно красноречиво: «Мечтата на президента: да се промени не само режима, но и района: про-американски и демократичен Среден Изток е цел с израелски и нео-консервативни корени».
Про-израелските кръгове винаги са били заинтересовани от привличане на американската армия директно в Средния Изток. Те имаха само ограничен успех по време на Студената война, понеже Америка тогава се стремеше към презокеанско равновесие в района. Повечето въоръжени сили, предназначени за Средния Изток, като например контингента за бърза реакция, бяха държани в Америка и далеч от опасности.Идеята беше да се разиграват конфликти между местните владетели, което беше точно това, което направи Ригън поддържайки Садам срещу революционен Иран  - да се поддържа баланс в полза на САЩ.
Тази политика се промени след войната в Персийския залив, когато Клинтъп възприе стратегия на «двойно въздържане». Значителни американски въоръжени сили трябваше да бъдат  разположени в районаза да възпират и Ирак, и Иран, вместо те  да се контролират взаимно. Създателят на този план беше не кой да е, а Мартин Индик, който оформи за пръв път тази стратегия през май1993, а след това я приложи като директор на отдела Близкия Изток и Азия към Националния Съвет за Сигурност.
Към средата на десетилетието вече имаше засилено недоволство от двойното въздържане, понеже превърна САЩ в смъртен враг в две страни, които се мразеха и принудиха Вашингтон да поеме тежестта да възпира и двете. Това обаче беше стратегия, която лобито предпочиташе и работеше активно в Конгреса за запазването й. Притиснат от AIPAC и други про-израелски сили, Клинтън загруби политиката през пролетта на 1995 като наложи икономическо ембарго на Иран. AIPAC и другите обаче искаха повече от това. Резултатът беше актът за санкциите срещу Либия и Иран от 1996, който наложи санкции на всяка чужда компания с инвестиции  повече от 40 милиона долара в петролните индустрии на Либия и Иран. Както Зеев Шиф, военния кореспондент на «Хаарец» отбеляза тогава: «Израел е малък играч в голямата игра, но това не значи, че няма влияние».
Към края на 1990-те обаче нео-консерваторите вече настояваха, че двойно въздържане не беше достатъчно и че промяна в режима е най-важното. Техните обяснения бяха, че чрез свалянето на Садам и установяване на демокрация в Ирак, САЩ ще започнат  много по-важен процес в Средния Изток.
След като Багдад падна през април 2003, Шарон и неговите приятелчета започна да убеждава Вашингтон да се обърне срещу Дамаск. Интервюиран от «Едиот Ахронот на 16 април, Шарон призова САЩ да приложат силен натиск върху Сирия, докато Шаул Мофаз, неговия министър на отбраната, заяви: «Ние имаме дълъг списък от неща, които ще поискаме от сирийците и е само нормално това да стане чрез американците». Ефраим Халеви от своя страна заяви, че САЩ трябва да заиграят грубо със Сирия, а «Вашингтон Пост» подклаждаше кампанията срещу Сирия чрез доклади от разузнаването за действията на сирийския президент Башар Асад.
Известни хора от лобито пробутваха същите коментари. Волфовиц заяви, че «в Сирия трябва да има смяна на режима», а Ричард Пърл каза на журналист, че «много късо съобщение – съобщение от три думи, трябва да бъде предадено на други враждебни режими в Средния Изток: «Ти си следващия!» На 15 април Йоси Клайн Халеви публикува  в «Лос Анджелис Таймс» следното: «Следващото е да се стегнат гайките на Сирия!», а на следващия ден Зеф Чафетс написа статия със следното заглавие в «Ню Йорк Дейли Нюз»: «Благосклонната към тероризма Сирия също се нуждае от промяна». И за да не остане по-назад, Лорънс Каплан заяви на 21 април в «Ню Рипаблик», че Асад е сериозна заплаха за Америка!
Във Вашингтон междувременно конгресменът Елиот Енгел въведе отново акта за отговорността на Сирия и за възстановяването на ливанския суверенитет. Той заплаши със санкцции Сирия ако не изтегли войските си от Ливан, да се откаже от оръжията си за масово унищожение и да спре да подкрепя тероризма, както и призив  към двете държави да направят конкретни стъпки за подобряване на отношенията си с Израел. Този документ получи голямо одобрение  от лобито и специално от AIPAC. Администрацията на Буш не беше много ентусиазирана за тоя документ, но антисирийския акт беше гласуван с огромно множество и с подписа на Буш той стана закон на 12 декември 2003.
Администрацията не беше единодушна по отношение на превръщането на Сирия в цел. Макар че нео-консерваторите горещо желаеха да се сбият с Дамаск, ЦРУ и Държавния департамент не приемаха идеята. И макар че Буш въведе закона, той подчерта че ще се действа бавно при приложението му. Колебанието му беше разбираемо. Първо, сирийското правителство не само предаваше важна информация след 9-11, но то беше предупредило Вашингтон за предстояща терористичсна атака в Персийския залив и беше дало  достъп за ЦРУ до Мохамед Замар, човекът който е набирал участниците в  9-11. Да се превърне режима на Асад във враждебна цел  щеше да заплаши тия ценни връзки, а от тук и голямата борба срещу тероризма.
Второ, Сирия не беше в лоши отношения с Вашингтон преди войната в Ирак и не беше заплаха за САЩ. Да се третира грубо би превърнало САЩ в грубиянин с ненаситна жажда да бие арабските държави. Трето, да се постави Сирия в черния списък би било силен повод тя да създаде проблеми в Ирак. Така че Ирак беше основна и първа цел. Въпреки това Конгресът настоя да се притисне Дамаск, преди всичко заради натиска от Израел и групи като AIPAC. Ако не беше лобито нямаше да има и антисирийски акт, а следователно политиката на САЩ  към Дамаск щеше да бъде повече в интерес на САЩ.
Израелците обикновено описват в най-мрачни краски всяка заплаха, но на Иран те гледат като на най-опасния враг, понеже може да се сдобие с ядрено оръжие. «Ирак е проблем, но вие трябва да разберете, че Иран е по-опасен от Ирак» - заяви израелския министър на отбраната Бениамин Бен Елиезер един месец преди войната в Ирак.
Шарон започна да оказва натиск върху САЩ да се изправи пред Иран и да го накара да се съобразява през ноември 2002. Описвайки Иран като «център на световния тероризъм» и с намерение да се сдобие с ядрени оръжия, той заяви, че САЩ трябва да се заемат истински с Иран веднага след като се справят с Ирак. През април 2003 «Хаарец» информира, че израелския посланик във Вашингтон призовава към смяна на режима в Иран. «Свалянето на Садам – отбеляза той – не е достатъчно». По думите му «Америка трябва да си свърши работата – ние все още сме в огромна опасност от Сирия и от Иран».
Нео-консерваторите също не губеха нито минута да раздухват идеята за смяна на режима в Иран. На 6 май Американският Предприемачески Институт спонсорира еднодневна конференция за Иран заедно с Фондацията за защита на Демокрациите и института Хъдзън, и двете про-израелски. Говорителите бяха изключително про-израелски и много от тях призоваха САЩ да установят демокрация в Иран. Както обикновено, редица статии от известни нео-консерватори се нахвърлиха върху Иран.
Администрацията отвърна на натиска на лобито с извънредна активност да спре ядрената програма на Иран, но без особен успех. Така лобито засили натиска си. Нови статии започнаха да заплашват с приближаващата  опасност от Иран, да предупреждават срещу всяко сближаване с «терористичен режим» и да подсказват мрачно за превантивна атака ако дипломацията не успее. Лобито също така оказа натиск върху Конгреса да прокара закона за свободата в Иран, който да разшири съществуващите санкции. Израел също предупреди, че може да удари превантивно Иран ако продължава по пътя към ядрени оръжия.
Иран обаче не представлява директна заплаха за САЩ. Ако Вашингтон можеше да живее с ядрен Съветски съюз, ядрен Китай и дори ядрена Северна Корея, може да живее и с ядрен Иран. Точно затова лобито оказва постоянен натиск  за конфронтация с Техеран. Иран и САЩ едва ли биха станали съюзници ако не съществуваше лобито, но политиката на САЩ щеше да е по-мека, а война нямаше да е сериозна възможност.
Няма нищо изненадващо, че Израел и поддръжниците му в САЩ искат САЩ  да се заемат с всеки, който заплашва сигурността на Израел. Ако те успеят, враговете на Израел ще бъдат отслабени или свалени от власт, Израел няма да има пречка да се справи с палестинците, а американците ще трябва да се бият, да умират, да развиват и да плащат. Но дори и ако САЩ не успеят да трансформират Средния Изток и се окажат в конфликт с радикализиран арабски и ислямски свят, Израел все пак ще бъде защитен от най-силната държава в света. Това, според лобито, не е най-добрия резултат, но е по за предпочитане от Вашингтон чрез дистанцииране от Израел и принуждаването му да постигне мир с палестинците.
Може ли да се ограничи мощта на лобито? Някой може да си помисли че да, като се има предвид случилото се с Ирак,  явната нужда да се подобри репутацията на САЩ в Средния Изток и последните разкрития за AIPAC, които са предали правителствени тайни на Израел. Накратко,  има голяма нужда от разграничаване от лобито и възприемане на много по стабилна и широка политика към Средния Изток в интерес на САЩ. В частност, да се използва американското влияние за постигане на мир между палестинците и Израел би помогнало за каузата на демокрацията в района.
Това обаче няма да стане, или поне няма да стане скоро. AIPAC и съюзниците му, включително християните-ционисти, нямат сериозна опозиция в лобирането. Те знаят, че днес е по-трудно да се пробутва Израел и отговора им е да назначават повече свои хора и да разширяват дейността си. Освен това, американските политици продължават да са много зависими от паричните дарения в изборите и от други форми на политически натиск, както и на големите информационни медии, симпатизиращи на Израел, безразлично какво той прави.
Влиянието на лобито създава проблеми по няколко линии. То увеличава опасността от тероризъм за всички държави, включително Америка и европейските й съюзници. То направи палестинско-израелския конфликт невъзможен за разрешение, нещо което дава причини за терористите да набират  хора и увеличава симпатизантите на ислямския радикализъм в Европа и Азия.
Еднакво тревожна е кампанията на лобито за промяна в режимите на Иран и Сирия чрез нападение срещу  тези страни от САЩ  с непредвидими последствия. Ние нямаме нужда от още един Ирак. Най-малкото враждебността на лобито към Сирия и Иран прави невъзможно САЩ да ангажират тези страни в борбата с Ал Каида.
Тук има също така и морално измерение – благодарение на лобито САЩ  са се превърнали де-факто в покровители на израелската експанзия в окупираните територии и с това са станали съучастници в престъпленията срещу палестинците. Това от своя страна подрязва усилията на Вашингтон да работи за демократизация в света и прави усилията за уважаване на човешките права да изглеждат лицемерни. Усилията на САЩ  да ограничат разпространението на ядрени оръжия също изглеждат лицемерни, като се знае че те приемат атомните оръжия на Израел, окуражавайки Иран и други страни да се стремят към същото.
Освен това кампанията на лобито да заглушава дебатите около Израел е нездравословно за демокрацията. Да се принуждават скептиците да мълчат чрез черни списъци или бойкоти, или да се наричат критиците антисемити нарушава принципа  за открити дискусии, от който зависи демокрацията. Неспособността на Конгреса да проведе открит дебат по тия важни проблеми парализира целия процес на демократичен обмен. Поддръжниците на Израел би трябвало да са свободни да представят случая си и да се противопоставят на тези, които не са съгласни с тях, но усилията да заглушат дебатите чрез заплахи трябва да бъдат изцяло премахнати.
И най-накрая, влиянието на лобито е лошо за Израел. Възможността му да накара Вашингтон да поддържа експанзионистки цели се оказа противопоказна за шансовете на Израел да сключи мир със Сирия и да приложи съглашенията от Осло – това би спасило много израелци и  би намалило броя на палестинските екстремисти. Да се отказват правата на палестинците на съществуване без съмнение не е направило Израел по защитен, а дългата кампания да избива или да отстранява палестински лидери от техните политически права всъщност заздрави екстремистки групи като Хамас и намали броя на палестинските лидери, които биха желали да приемат  честно уреждане на проблема и да работят за тая цел. Израел може би бил по-добре ако лобито беше по-слабо, а американската политика по-равностойна.
Има и малка надежда обаче. Макар че лобито продължава да бъде силно, обратния ефект от неговото влияние е все по-трудно да се скрие. Могъщи държави може да поддържат грешна политика за доста дълго време, но действителността не може да се игнорира вечно. Това, което е нужно, е откровена дискусия за влиянието на лобито и открит дебат за интересите на САЩ в този жизнено важен район. Добруването на Израел  е един от тия интереси, но неговата окупация на Западния бряг и неговите по-нататъшни планове не са част от тях. Открито обсъждане би показало стратегическите и морални граници на едностранната помощ на САЩ и би ги придвижило към позиция с по-национално ориентирани интереси, заедно с интересите на останалите страни в района, както и с интересите на Израел.
Превод от английски Николай Флоров