Здравословна случка в една болница

Имах кошмарен ден от буквално целодневно ходене по болници в качеството на придружител, но сред целия този лош сън, случващ се обаче в реално време, отново се сблъсках с „нещо политическо”. В един от претъпканите коридори на софийската бърза помощ, който напомня предверие на ада от примирено чакащи с часове болни и техните близки, ме спря и ми подаде ръка непознат по външност човек с репликата : „аз съм онзи кмет на Симитли, за когото пишете в книгата си”!

На бързи обороти си припомних случая, при който давам пример в „Президент на РъБъ” за страха, който цари в държавата от президента Георги Първанов. Той беше разкрит от местния вестник „Струма”,че все пак е бил за развлечение край Симитли на 1 март 2008 г., вместо да отиде на другия край на България на мястото на влаковата катастрофа по линията София-Кардам, отнела живота на 9 души. Едва след като информацията обаче плъзна в централните медии и след 5 дневно мълчание пазителите на президентското реноме измислиха някаква напарфюмирана лъжа за оправдание: бил е край Симитли, но не бил стрелял- т.е. не му е било хубаво, направо е страдал заедно с народа в деня, подходящ за национален траур ( да припомня също, че Първанов, бидейки гузен, на инат не отмени и приема си за 3 март- поредното удоволствие, от което не пожела да се откаже).

Междувременно една от причините Първанов да не може повече да лъже дали е бил изобщо в Симитли, беше пробивът на в. „Сега” с интервю, в което кметът Апостол Апостолов признава за височайшето посещение. В интервюта той си дава сметка какво прави и се ядосва на самия себе си с прогнозата, че това вероятно ще му струва затварянето на вратите на поне три министерства ( макар да е ясно, че Първанов формално да няма такива правомощия). На Апостолов обаче, макар и запален привърженик на БСП, работил активно за изборната победа на самия Първанов, му се оказва бедна фантазията за последиците от неговото „изпускане”. Защото в резултат на това на главата му стоварват цели 9 прокурорски проверки- както се казва в казармата, организират му „гонка по устав” за провинението да каже истината.

Припомняйки си всичко това, а и с мисълта, че малко преди края на управлението си Първанов демонстрира при едно от неговите посещения ( градейки проекта си АБВ) благосклонност към явно реабилитирания от него кмет на малкия град, очаквах моят герой от книгата, когото срещнах за първи път лице в лице, да ми е сърдит, че съм разгласил допълнително случая. Вместо това той искрено ми благодари, че съм написал истината и не без тържествуване в гласа добави, че всички прокурорски проверки са приключили в негова полза. „Всичко беше на лична основа”, многозначително ми каза той.

При управлението на президента Първанов произволът и насажданият страх от вендетата му бяха на лична основа. Това ми беше ясно и преди. Някой обаче ще се опита ли да изясни как е възможно държавният глава, който не разполага със законова база за това, да употребява прокуратурата като собствена тояга за партийно-админстративна-съдебна саморазправа с провинил се пред него представител на местната власт, чиято „вина”, отгоре на всичко, е съобщаването на истината. И този „някой” не е ли самата прокуратура, която и без това не страна от излишък на добър имидж?

Затова си помислих вчера, когато моят политически опонент Апостол Апостолов,  защитен от писателския ми напън, но сплашван и притискан от другаря си по партия Първанов, ми стисна ръката с благодарност. „Малкият“ човек в негово лице беше намерил подкрепа срещу опасния началник от страна на друг „малък“ фактор и заедно се оказаха в рядката за нашата страна ситуация да са доказано прави ( макар и без виновникът да е получил заслуженото за бруталността си).

Беше ми наистина приятно сред морето от страдание в конкретната обстановка и в океана от лъжи и лицемерие в държавата ни, в която големите зъбати риби плуват като в свои води дори и след като си въобразяваме, че вече са изхвърлени на брега.