Бунтът на политическите предградия

Политическата криза в Европа се разраства и заплашва да направи „стария континент“ трудно управляем. Първоначално ефектът от икономическия срив бе предимно сваляне на правителства, но вече са видими доста по-сериозни промени. В основата на разместванията е възхода на по-крайните части на партийните системи. Кризата възражда крайната десница и левица и започва да притиска все повече основните играчи. Нараства и броя на новите партии, които изникват от продължаващата стопанска драма. Сглобяването на правителства става все по-трудно, а тяхната продължителност все повече намалява. По-трудно става и създаването на про-европейски кабинети. В известен смисъл, Европа си пожела подобна съдба, защото се сбъдва нейното клише за повече демокрация. Големият въпрос е дали това няма да я направи неуправляема.

Продължаващата криза започва сериозно да отслабва контрола на големите партии на „широкия център“ – социалдемократи/социалисти и християндемократи/консерватори върху политическия процес. Техният относителен дял в много европейски държави намалява, често драстично. Процесът е най-видим в страни като Гърция, където през 2009 година ПАСОК и „Нова Демокрация“ получават общо 77% от подкрепата на избирателите, при сега очаквани около 40%. Подобна динамика има и в Испания, макар в по-малка степен. През 2008-а Народната партия и социалистите получават цели 83%, но на изборите в края на миналата година падат до малко над 70%. Макар и с някои условности, близка картина видяхме и на току-що отминалия първи тур на президентски вот във Франция. Традиционните партии са на практика под обсада от двата фланга на партийните системи.

И от двете „политически предградия“ летят залпове по посока на Европейския съюз. Крайната десница атакува еврото, либералните утопии за свободно движение на хора, „оголването“ на националния суверенитет по отношение на сигурността и престъпността. Крайната левица стреля по неолибералния икономически консенсус за рестрикциите и съкращенията, разпада на националните индустрии и глобализацията, за която ЕС се явява опитна лаборатория. Все по-често двете крайности взаимстват една от друга и това прави техния натиск още по-гъвкав и труден за неутрализиране. Това може да се види в множество страни: Финландия, Холандия, Франция. Важното тук е, че големите партии на „широкия център“ традиционно са ядрото на европейския проект в отделните страни-членки и натискът от двата фланга все по-често ще ги принуждава да правят „големи коалиции“, за да удържат неговия дневен ред. По всяка вероятност подобен сценарий ще видим съвсем скоро в Гърция и Холандия.

Системната икономическа криза, гражданския натиск и възхода на крайните партии правят все по-трудно и поддържането на парламентарни мнозинства. На практика всички последни избори в най-тежко ударените страни бяха предсрочни – Испания, Ирландия /макар и само с около месец/, Португалия. Такъв е предстоящия вот в Гърция, подобен сценарий (засега) бе избегнат в Италия в последния момент. Словакия също мина по този път. Несъгласия, свързани с реакциите на кризата сега пращат предсрочно избирателите пред урните и в Холандия. В Чехия нещата вървят в такава посока. Нарастването на броя на представените в Парламента партии също става все по-важна причина за тази нестабилност. В споменатите държави това е най-видимо в Испания /от 10 парламентарни партии през 2008-а на 13 през 2011-а/ и Гърция /5 през 2009 година при сега очаквани между 8 и 10/. В Ирландия тенденцията не е толкова изявена /от 6 през 2007 г. на 7 през 2011-та/.

Стабилността на кабинетите също намалява и техния живот става все по-кратък. Доскоро това се приемаше за запазена марка на южните демокрации и най-вече на Италия с нейните прословути безкрайни политически въртележки. Със своя рекорд за преходен кабинет Белгия е в тази категория. Изненадващо за мнозина, но Холандия също се превръща в северно политическо копие на Италия. На „ниската земя“ за последните 10 години са сменили точно 5 кабинета и картината на задаващите се през септември избори не предполага по-лесни коалиции.

Недоволните от продължаващата криза и политическия отговор на нея продължават да нарастват. Партиите на европейския консенсус все по-малко успяват да удържат нарастващите критики и постоянно губят електорална територия от двете си страни. Кризата вече променя политическата система на Европа много отвъд рутинното недоволство по посока на тези, които са имали малшанса да управляват в момента. Промените ни водят към по-фрагментирани партийни системи и Парламенти, по-слаби правителства с по-къси мандати, по-нерешително отношение към ЕС и изборни кампании, в които въпроса за Европа ще прилича все повече на референдум. Ако този процес се задълбочи, скоростта на решенията на съюза около кризата с еврозоната ще ни се стори светлинна.

От друга страна, „старият континент“ ще сбъдне част от собствената си реторика и необратимо ще изложи европейския проект на острата светлина на демокрацията. Може би е лош късмет, че това се случва едва, когато той поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Но рано или късно този момент щеше да дойде и сега европейците трябва колективно да решат дали ще се лутат или ще намерят идея, воля и път за излизане от сегашния лабиринт.