БЕЗСМИСЛЕНАТА ВОЙНА

Всяка война, като правило, води до неща, които не са влизали в сметките на никой от участниците в нея.  Бихме могли да кажем, изключвайки нравствената оценка, че оправдана война е тази, която донесе повече предвидени, отколкото непредвидени последствия за този, който я започва.

От тази гледна точка събитието, наречено Втора световна война, е изключително безсмислено. Никой от започналите я не постига целите си. Въвлечените пряко волята си в нея също получават само страдания, разрушения и бедност.

Разстоянието от седем десетилетия ни дава възможност да хвърлим към тази война по- трезв поглед. Нейно отличително качество е триъгълната й конфигурация. Формалният инициатор, нацистка Германия и съюзниците й в Европа, търсят реванш за поражението в Първата световна война и/или разширяване на териториите си. Япония също иска разширяване на империята си и, доколкото интересите й не се пресичат с тези на Германия, те са съюзници. Другият агресор, Съветска Русия иска същото, но нейните претенции съвпадат с претенциите на страните от Оста. Третата страна са западните демокрации, не желаещи война, но въвлечени в нея в опит да запазят статуквото.

Война между трима противници е кошмар, достоен за перото на Оруел, и на практика трудно може да се случи. Съветската стратегия при тези обстоятелства като че ли е по-изгодна: тя предвижда войната да избухне между силите на Оста и западните й противници. Когато те се обезсилят взаимно, Русия ще се намеси решително и ще диктува крайните условия. Но, както казахме в началото, войната не се подчинява изцяло на стратезите и сталинова Русия се вижда принудена да воюва на страната на западните демокрации. Това е неестествен съюз и той се разпада скоро след премахването на общия противник.

След края на войната никой не е спечелил и всички са загубили, някои – много. Германия и Япония са стъпкани в калта, западноевропейските демокрации остават обезкръвени и губещи влияние. Съединените щати също не са станали по-влиятелни, отколкото биха били, ако бяха останали неутрални. На пръв поглед сталиновата империя изглежда печеливша: тя се е разширила териториално и е увеличила идеологическия си обхват. В действителност, усилието, което тя е сторила, е толкова голямо, че тежестта на милитаризма й я погубва половин век по-късно. Ще отбележим, че този милитаризъм не й е наложен от  последвалата Студена война, а е присъщ – самата Студена война е следствие от него.

Единствената последица от Втората световна война, която от днешна гледна точка бихме обявили за положителна, макар и получена на неоправдано висока цена, е обединението на Европа. Примерът със сливането на френската и немската тежки промишлености по време на войната е идеята, довела до Обединението за въглища  и стомана след това – което пък е началото на Европейския съюз. Това, което е  изглеждало неприемливо, сторено под принуда, е станало привлекателно като доброволен акт.

Тук е мястото да разгледаме и българското участие в световното безумие. Политиката на България през тази война стои необичайно на фона на военната психоза, обхванала Европа. Дълго преди тя да избухне страната си е поставила за цел да премахне последиците от Първата световна война по мирен път. Инициативата за това е на Борис III, но тя намира и сериозна подкрепа в обществото. И той провежда тази политика твърдо до края на живота си. Когато преговорите в Крайова за връщане на Южна Добруджа стигат до задънена улица поради неотстъпчивостта на Румъния, Борис отклонява предложението на Берлин за силово въздействие върху последната, както това става на Виенския арбитраж в преговорите между Румъния и Унгария, и успява да ги завърши мирно. В резултат споразумението е признато от всички и след войната не е ревизирано. А когато по-късно Мусолини му предлага да се включи във войната срещу Гърция, обещавайки щедро каквито поиска териториални придобивки, Борис отказва, въпреки, че воюващата на два фронта гръцка войска би била лесна плячка. Влизането на страната в Тристранния пакт е по принуда, но е придружено от т.н. протокол от Синай, който фактически превръща България в неутрална страна. Тя не отива по-далеч и е единственият съюзник на Германия, който не е изпратил войници на Източния фронт.

Въпреки това, разумната и сдържана политика на България в тази война не донася заслужените ползи. Страната излиза от нея териториално уголемена и сравнително неразрушена, но не успява да избегне съветската окупация. Причина за това е преждевременната смърт на Борис. След него не се намира достатъчно качествен български политик, който да осребри стореното дотук.

Последиците от това усещаме и до днес.