Разкол, който носи надежда

Политическият процес, който започна с рокадата на двамата руски вождове, обявена на 24 септември 2011 г., и ще приключи на 26 май с назначаването на Медведев за лидер на “Единна Русия”, дооформи разкола на нацията. Всъщност разколът започна доста по-рано. Едва сега обаче тази дума се превърна в клише, с което се описват отношенията между растящото пъстро антипутинско малцинство и гаснещото, безлично путинско мнозинство.

Доколкото в Русия все още няма гражданска нация - както за щастие няма още и гражданска война, тъкмо разколът е кажи-речи последната надежда за поява на народ, способен все пак да поеме отговорността за съдбата на страната.

Светската власт, дейно подпомагана от Руската православна църква, успя да настрои срещу себе си на практика всички мислещи хора в страната. Активните и още сравнително млади жители на федерацията усетиха физиологично какъв кошмар ще е да остареят и умрат в изостанала, мракобесническа Русия - дълбоко провинциална страна с оглед на реалния й принос за днешната световна икономика, култура и политика. И най-вече с оглед на общата атмосфера.

Негативите от разкола са очевидни. Расте бездруго солидният градус на агресията в нашето всекидневие. Съответно властта получава почва за провокации и репресии. В днешните условия обаче за Русия е къде по-опасно сплотяването около режима, защото той по принцип не е способен да решава, дори да поставя, никакви съзидателни задачи. Около днешната власт може да се обединяват само хора, петимни за държавната хранилка или нежелаещи да се откажат от мизерния си порцион. Това е обединение на обречени.

При това положение в разкола се откроява важна положителна черта - засенчваща дори, изглежда, всички минуси. Той може да катализира един процес с критично значение: отделяне на обществото от държавата.

Без отделяне на обществото от държавата е немислима появата на пълноценна руска държавност в това гигантско безформено парче от съветската империя, което нашата власт благополучно, с бурно мляскане дояжда, без да пуска никого да припари до софрата.

Някои са схванали, че без промяна на властта и курса няма начин да превърнем Русия в страна, животът в която да не е синоним на лузърство. И тези хора все повече се множат. Масовите митинги в Москва събраха твърде малко участници - като знаем общото население на страната, дори само на столицата. Колко са обаче симпатизантите на тези митинги, а най-вече онези, които не симпатизират на тази власт? Ако съдим по техния брой, сред нашия “руски съветски народ”, вцепенен в историческа безизходица, започват все пак бавни тектонични движения.

Не бива впрочем да си правим илюзии.

Фактът, че гражданска нация се формира под знака на съпротива срещу властта, че виждаме дружба “против”, а не “за”, не отрежда на Русия кой знае колко шансове за позитивни сценарии.

Ако “сърдитите градски жители” се разочароват или ако властта в стремеж към самосъхранение окончателно престане да мисли за цената на въпроса и премине към насилие, ще ни връхлети нова вълна от масова емиграция. Тогава Русия окончателно ще се превърне в един вид голям Таджикистан - държава от хора, загрижени само да оцелеят. При това обществото може да изкристализира около разцепилите го пукнатини по-бавно, отколкото позволява запасът от якост на самата Русия в сегашните й граници и със сегашната власт.

Всъщност държавната тъкан вече се къса пред очите ни - и в духовен, и частично дори в географски план. Това проличава особено ясно в Северен Кавказ, а и в Далечния изток - регион, който централната власт се опитва да задържи във федералната орбита по единствения разбираем за нея начин: чрез подялба на гигантски бюджети в тесен кръг, в създаваната специално за случая държавна корпорация. Останалата Русия може просто да закъснее; тогава страната ще спре да съществува в днешните си граници.

Звучи парадоксално, но днешното положение на Русия превръща разкола в спасителен шанс, в лек срещу разпадане. Дали ще е катастрофа самото разпадане, вече е друг въпрос. Разпадането на СССР показа, че съветската власт не успя да се справи с гигантската си територия. А днес руската власт явно не се справя с гигантската територия на Русия. Явно започналият разкол сред народа на територията на Русия обаче със сигурност не е катастрофа - а само възможност да променим скръбната и кървава парадигма на своята история.

Единна Русия е нещо, възможно само в кавички. Всеки жив държавен организъм предполага различните гледища и светогледи да водят мирна борба, а нацията да се сплотява само в истински критични исторически моменти - изправена пред терористичен акт или ако външен враг нападне страната.

През последната половин година властта на безмълвното мнозинство в Русия бе принудена да слуша гласа на едно разнородно малцинство. Глас, който явно дразни слуха й. Но все едно е по-добре народът да не е безмълвен (алюзия със стих на А.  С. Пушкин от “Борис Годунов”, б. р.), да не хваща вилите и сопите, а да говори. Ако ще всички да си преплитат езика и да говорят един през друг.

Само така е възможно да се сдобием с гражданска нация и държава на име Русия, от която да не се срамуваме, ако можем още да изпитваме срам от нещо.