Герасим Величков

„Когато човешкото тяло е в мир със себе си

то по е скъпоценно и от най-редкия камък.

Пази тялото си, то е твое само веднъж.

Трудно извоюван е човешкият живот -

ала можеш с лекота да го загубиш.

Земни неща са мимолетни,

както мълния в небето в миг проблясва.

Като капване на капка дъжд животът е -

Един красиф феномен, който изчезва

още в мига на сътворяването си.

Затова определи внимателно своята  цел –

и ден и нощ използвай, за да я постигнеш.

Дзонкапа (14 век)                             

Голата безбрежна земя отвъд ледената преграда на Хималаите от древни времена е изпълвала съседните народи със страхопочитание и мистично преклонение, разпалвала е митотворческото им въображение, подтиквала ги е та търсят скритите царства, в които мъдростта и извисената духовност биха могли да се открият. Според хиндуиската митология, тайнствената планина Меру е центъра на света, където богът  на боговете –  Индра – обитава дворец от скъпоценни камъни. Тук е и тронът на  Шива – свещеният връх Кайлаш. Древните Китайци смятали, че оста на вселената е планинската верига Кунлун, ограждаща от север тибетското плато .Стара тибетска легенда твърди, че в дълбините на Централна Азия ще се роди владетелят на света. Те още се вярват, че някъде в северните краища на родината им, притулена между високи планини, се намира мистичната страна Шамбала, където се пази най-съкровеното човешко знание.

По-късно, през 18ти и 19 век, когато англичаните се установяват в Индия, научават, че зад Хималаите живее в изолация загадъчен народ, който изповядва ламаизъм. А в Европа започва все повече да се говори за тайнствения Тибет и неговите лами, които са посветени в неизвестни на европейската наука тайни – и които притежават свръхестествени способности. Всичко това разпалва неимоверно много любопитството и въображението на изследователи и пътешественици. При все това до началото на 20-ти век европейците, имали щастието да зърнат тибетската столица, се броят на пръсти.

Доста късно, едва през 17 век европейци успяват да проникнат във вътрешността на страната. Първите сведения са донесени в Европа от францисканския моряк Одерико де Порденон, който през 1324 г. потегля  от Канбалук с намерение да се прибере по суша у дома. През 1330г. Одерико завършва удивителното си пътешествие, обявявайки, че е посетил Тибет и други митични земи. Дневникът му съдържа данни, които се оказват единствените, достигнали стария континент за следващите 300 години.

През втората половина на 16 век Португалските мисионери се установяват в Гоа – малка колония на западното крайбрежие на Индия, откъдето започват опити за пресичането на Хималаите и достигане на Тибетското плато с цел установяване на мисия за разпространяване на християнството. Важен стимул за тях са разпространените по това време слухове, че отвъд Хималаите има останки от стари Несториански обители.

Папата финансира експедиция за откриването на тези ранно християнските обители и помагането им да се завърнат в лоното на църквата.

Първият европеец, който прекосява Хималаите, е португалският мисионер Антонио Андраде. През 1624 той напуска Агра и след 4 месеца, с цената на невероятни усилия, минава планините през прохода Мана Ла (5608м.) в Гарвал, където дни наред се бори с дълбокия сняг, снежните виелици, измръзванията и планинската болест. Най-накрая след месеци той достига Западен Тибет , където установява християнска мисия в царството Гуге. След Андраде още мисионери се заселват в Цапаранг, столицата нва това царство - и постепенно научават за централните области на Тибет, за големите и богати градове: Ласа и Шигадзе., които отстоят на 2 месеца път от Цапаранг. Тридесет години по-късно  Йохан Грубер и АлбертД'орвил влизат в историята като първите европейци, посетили същинското тибетско плато и влезли в столицата Ласа.

 Посрещнати много добре от Тибетските управници, те построяват мисия и се опитват да покръстват тибетските будисти в християнство. Но за съжаление мисията се проваля и двамата йезуити се завръщат след дълги премеждия в Агра. През 1773 г. Капуцински картограф публикува в Париж първата карта на Тибет – на която Еверест е отбелязан под името Чомолунгма. По картографирането на “покрива на света” можем да съдим, че по времето, в което пътуването е било строго ограничено на близки разстояния, мисионерите са успявали да достигнат до почти всяка точка на земята...

Дори през 19 век Тибет остава много трудно достъпен. Чак 20 век позволява на Европа да достигне там. През 1904 г. Английска наказателна експедиция, оглавена от Франсис Йънгнгхъзбанд, достига Тибет, за да противостои на набезите на Китай. Това нашествие, както и последните дни на китайската империя пооткрехват вратите към Тибет. Организират се първите британски експедиции за изкачване не Еверест от север, отделни изследователи и пътешественици, като Лиан Уодъл,Чарлс Белл, Палис, Александра Дейвид-Нийл, Джузепе Тучи, Херберт Тихи и др. получават възможност да пътешестват из страната легално и полулегално. Но името Лхаса остава легендарно и до сега носи конотацията на далечна, загадъчна и недостъпна столица на тази древна и странна страна. До 1986 година все още много малко чужденци бяха имали честта да посетят светия град.

С нашето пътуване през 1986 година ние – аз, Герасим Величков – и жена ми Калина Стоилова, станахме първите българи, посетили Тибет и Ласа.

Най-старите писмени сведения за Тибет датират от 8-ми и 9-ти век. Това са ръкописите, открити в пещерата Дун-Хуанг, разположени в североизточния край на Цайданската пустиня. Според тях, в първите векове на новата ера номадски племена от тибетски произход се заселили постоянно в южните и югоизточните части на платото. Те дават основа на родовете, които в 7ми век владетелят на долината Ярлунг, отдалечена на 80 км югоизточно от Ласа, обединява под своя власт. Неговият син Сонгцен Гампо царува приблизително от 627 до 650 г. И доизгражда тибетската държава, като за кратко я превръща в  могъща военна империя, чиито владения обхващат Кашмир, Западен и Северен Китай, Сиким, Бутан, Непал и Северна Бирма. На Сонгцен Гампо се пада заслугата за въвеждането на Будизма в Тибет, както и за създаването на тибетска писменост – въз основа на санскритската.

Тибетската империя се разпростира максимално по времето на цар Трисонг Детцен (765- 797), който установява контрол върху основните тибетски пътища през Централна Азия, включително и върху Пътя на коприната, като завладява градовете и държавите по неговото продължение, в Това число  Кашгар, Хотан, Ярканд и Куча. Сто години по-късно в резултат на междуособици и отслабване на централната власт, Тибетската империя запада и се раздробява на отделни княжества и области. С това приключва метеорният период в политическата история на Тибет, за да отстъпи място на един траен исторически застой, продължил от 9ти век до средата на 20ти век, когато Тибет е анексиран от Китай.

Утрото на следващия ден ни завари по бреговете на великата река Брамапутра  (Цангпо). Това е нейното средно течение – и тук коритото й е широко близо километър. Наоколо отново почти няма никаква растителност, въпреки че Цангпо е една от най-пълноводните реки в света. Само покрай малобройните селца от по няколко къщи може да се види орна земя. Пътят не е оживен – от време на време срещаме по някой камион, пълен със стока или хора, а веднъж настигнахме и керван от впрегнати с магарета двуколки, в които група тибетци бяха натоварили покъщината си и явно се преселваха да живеят другаде.  

Скоро по новопостроен мост се прехвърляме на другия бряг, но до него се виждат останките от примитивен ферибот, с който се е преминавала преди реката,“Фериботът“ представлява прост сал с дъсчени прегради и поставена на носа конска глава, издялана от дърво. Сега отстрани бяха вързани две-три тибетски лодки, направени от облицован с кожи от як скелет от върбови клони. Очевидно лодкарите бяха загубили клиентелата си след построяването на моста.

Шосето оставя долината на Цангпо и се заизкачва по успоредните на нея хребети. Постепенно набираме височина, а далеч долу остава синята лента на реката. Така достигаме полека-лека високото тибетско плато. Поради оскъдните валежи и крайно сухия въздух, снежната линия тук е на около 6 хиляди метра надморска височина.

 На следващото утро достигнахме долината на Кю-чу – Щастливата река. От тук до Лхаса оставаха само около десетина километра.

На всеки 5 минути подавах глава от прозореца на автобуса с надежда зърна първите намеци за приближаването на свещения град. Не след дълго, тъкмо когато насрещният въздушен поток започна да става непоносим, през сълзи съзрях как в жълтата далечина израстват очертанията на дългоочаквания знак: призрачно възвишение сред голата долина.

 Постепенно контурите на извисения в небето дворец Потала добиха плът, блеснаха златните му покриви в прашната мъгла, и ние, забравили свистящия леден вятър, гледахме как пред нас се материализира нещо, което никога не сме си представяли , че ще видим. Като хипнотизирани се взирахме напред, просълзени от прахоляка, или кой знае от какво, и не спирахме да се колебаем дали все пак всичко, което сме чели за Ласа и светините и, не е измислица, плод на въображението, дали това не е поредния мит на Изтока, същото като Колумбовата Индия.

Бяхме все още вцепенени, когато автобусът спря в подножието на Марпори, или „Червения хълм“, на който е съграден дворецът Потала – зимната резиденция на Далай Лама.

 Чувствам се леко замаян, като се качвам на покрива на рейса да прибера багажа – дали от надморската височина, която тук е 3600 метра, или от изненада, че наистина съм попаднал в свещения град за будистите – чиито земи се простират от бреговете на Байкал до коритото на Ганг. Слизам задъхан на земята, нарамваме раниците и тръгваме като насън:  пред нас тълпа от засмени хора с причудливи прически, пъстри накити. молитвени барабани в ръце и омазнени от употреба броеници на шия. Дори и най-вглъбените в себе си вървят и монотонно нашепват молитви. Същевременно излъчват осезаемо присъствие в делника, съчувствени и сърдечни към всичко живо около тях. Както навсякъде досега, и тук, в Ласа, просто сме зашеметени от смайващото добродушие на вечно усмихнатите тибетци. Без преувеличение, ако съществува страна, в която усмивката  да е безотказно средство за общуване и за установяване на човешки връзки, Тибет има всички основания да се нарече „царство на усмивките”. Другаде не ми се е случвало, но тук усещах как откритата усмивка с повод или без повод те ободрява и ти влива енергия, и действително те изпълва с добронамереност към всички живи същества на света.

На следващия ден навън ни посрещна истинска „гибла“. Мислех, че прашна буря може да се извие само в пустинята, но ето, че наоколо вятърът вдигаше - непрогледна прашна завеса и масивната сграда на Потала беше изчезнала напълно и наоколо притъмня, сякаш беше привечер. Докато се усетим между зъбите ни захруска фина пепел. Всеки побърза да се прибере на завет.

С падането на мрака животът в Лхаса замира, студът оголва зъбите си и волю не волю, нищо друго не ти остава, освен да се напъхаш в спалния чувал и да се опиташ да заспиш. Тази нощ обаче, първата в свещения град- сънят упорито отказваше да ме споходи. Дълго съзнанието ми не успя да се успокои, възбудено от мисълта за утрешния ден и невъобразимите чудеса, които ни очакваха: Потала, Джокханг, Норбулинка и множеството манастири, заобикалящи Ласа. Ала и най-лудият полет на фантазията не е в състояние да се добере наистина до величието на тибетските светини.

От която и страна да се погледне, дворецът Потала прилича на непристъпен скален масив, чиито златни върхове се извисяват  близо 300 метра над града .Ако отдалеч Потала напомня на кацнала на скала рицарска крепост, то застанеш ли под нея имаш чувството, че над главата ти се издига огромна планина.

 До преди построяването на Айфеловата кула дворецът Потала се е смятал за най-високата сграда на света.

  Тибетският будизъм е обособен в няколко секти – най-старата е Нигмапа , чиито патрон е индийският мистик Падмасамбхава, който през 8ми век посещава Тибет и около 775-та година основава първия тибетски манастир – Самйе. По-късно, към 12-ти век от различни религиозни учители се създават 3 нови секти: Сакяпа, Кагюпа  и Кадампа. Практическите методи на първите две са много сходни на Нийнгмапа: характерното за тангтризма либерално  използуване на всевъзможни средства за постигане на просветление, включително сексуалния екстаз, алкохолното и наркотично опиянение, магьосничество и прочее.  Ала основателят на Кадампа, знаменитият индийски монах Атиша, изисква от своите последователи да водят по-строг живот и да бъдат по-умерени в своите тантристки практики.

През 14-ти век големият будиски реформатор Дзонгкапа, използвайки основните постановки на Кадампа, реформира ламаизма и създава нова секта -Гелугкпа.  Дзонгкапа налага още по-голям аскетизъм, изчиства тантрийските практики и издига в принцип постъпателното напредване (лам рин) към просветление чрез натрупване на достойнства в продължение на безброй много прераждания. За кратко време Гелукпа добива широко разпространение, влиянието и рязко се засилва, построяват се много манастири и скоро първенците на новореформираната секта започват да играят важна политическа роля. Това на практика става през 1578 година, когато монголският владетел Алтън Хан дава титлата Далай Лама на главата на новообразуваната секта. Значението Далай Лама е „океан на мъдростта“. От тогава фактически се слага началото на тибетската монашеска държава, оформена окончателно като обществено-политическа институция по времето на петия Далай Лама /1617-1682/, а ламаизма под формата на будизъм се утвърждава като държавна религия.

Едва след централизирането на светската и духовна власт в ръцете на Нгаванг Лобсанг – прочутият пети Далай Лама, през 1645г, започва строителството на Потала в днешния му вид. Петдесет години по-късно Потала е завършен, за да се превърне не само в седалище на Далай Ламите, но и в символ на Тибет и неговото теократично управление.

 Фасадата на двореца е обърната на юг, а входът се намира в източното крило, което се достига по широки вървящи в диагонал каменни стълбища .Изкачваме се по тях сред пъстрата процесия от поклонници. Тук могат да се срещнат хора от всички краища на Тибет: номади от северните степи, планинци от подножието на Хималаите, ловци от източния район - Кхам.  Всички  са стиснали ритуални „кати“, които се поднасят в дар пред статуите и изображенията на Ламаисткия пантеон. Мнозина държат и малки медни чашки, пълни с якова лой, които оставят пред многобройните олтари, украсяващи почти всяка стая на двореца, полагат дарове направени от тесто, непрекъснато пълнят хилядите кандила горящи пред хилядите изображения.

В стаички, скрити в тъмните коридори на Белия дворец – светската част на Потала,  живее обсужващия персонал. През малък вътрешен двор навлизаме в Червения дворец – покоите на Далай Лама. Изкачваме се по тесните дървени стълби до входа, охраняван от двама монаси, и с потока от поклонници тръгваме да обиколим през амфиладно отварящи се една подир друга стотици стаи.

В Потала те са над хиляда. Там се пазят 200 000 и повече култови статуи , несметно количество фрески, безценни танки – изображения, рисувани върху плат с темперни бои, както и безброй ритуални предмети, книги, скъпоценности и орнаменти. Всички повърхности са покрити с екзотични текстили, богати китайски брокати и тежки коприни.

 Колкото аскетично строг е отвън, толкова пищен и многоцветен е дворецът в обзавеждането си. Накъдето и да се обърнем, пред очите ни проблясват пъстроцветни фрески, живописни орнаменти, статуи, окичени със скъпоценни камъни. Чувствам се замаян от невероятното многоцветие на ламаиската иконография, което толкова много се отличава от монохромната тоналност на тибетската природа. Дали, защото липсват естествени цветове в ежедневното им обкръжение, тибетските художници са решили да създадат този пъстър декор на своите духовни стремления, или просто в такива багри виждат света на религията си?

Продължаваме нататък по лъщящия като метал дъсчен под, излъскан от безбройните човешки ходила, минали оттук. Спираме пред внушаващи страхопочитание фигури и изображения на будистки божества, потънали в тайнствен полумрак. Има нещо много зловещо в тези всевиждащи скулпторни лица. Тук там в тъмнината по ъглите седят лами и монотонно редят безконечни мантри, докато светлината от лоените кандила танцува с чудати проблясъци по обръснатите им глави и виненочервени роби. От време на време приспивният напев избухва в смразяващо вокално кресчендо, придружено от злокобни удари на гонг, от което те побиват ледени тръпки.

След като часове се губим из опушените светилища и олтари, най-изненадващо излизаме на покривната тераса, при златните покриви на Потала. Колкото до цялостната архитектура на двореца, тя е много самобитна, независимо, че прародителят й, както впрочем и на по-голямата част от тибетската култура, е Индия. Едва ли в световната история има такъв случай на повсеместен културен внос, какъвто прави Тибет от Индия през 7ми -9ти век, когато тибетците приемат будизма и всичко свързано с него. Единствените промени в Индийското наследство на Тибет са наложени от изискванията  на природните условия, народопсихологията и особеностите на хората, обитаващи платото.

 Наистина е поразително нежеланието на тибетците да излязат от традицията, да разчупят догмата, а на практика са толкова волни и свободомислещи хора. Обяснението може би трябва да се търси в тяхната изключителна духовност и липса на всякакъв стремеж за лична изява. Та цялото ламаистко изкуство е съвършено анонимно!Просто никой от тибетските рисувачи никога не е имал чувството, че прави изкуство в европейския смисъл. Тяхната задача е била да спазват абсолютно точно повелите на канона и да усигурят на хората необходимия интериор и атрибути за богослужение., тоест делото им има  само функционална стойност, без да се слага ударение на естетиката. Към това трябва да се прибави и почти пълното сливане между светското и духовното в Тибет. Целият интелектуален потенциал на нацията е съсредоточен в религията. С голяма доза основание може да се твърди, че за тибетците друг живот извън религията не съществува.

Задържахме се повече край златните покриви на Потала – хем да си отдъхнем от тежката миризма на прегоряла лой и силни благовония, хем да се постоплим на яркото тибетско слънце. В каменните помещения на двореца стените са дебели 3 до 5 метра – и са противоземетръсно укрепени с налята в зидарията разтопена мед – отопление естествено липсва – и човек измръзва. Стоейки на терасата, имах чувството, че се намирам в същински небостъргач – толкова високо сме над околния пеизаж, че долу постройките на Лхаса приличат на миниатюрни кубчета.

Тъмният отвор на входа към останалата част на Червения дворец ни приканва отново вътре. В подражание на поклонниците, преди да влезем, и ние удряме няколко пъти камбанката в устата на митичния звяр -пазител, за да известим на боговете, че сме дошли да ги посетим. Влизаме в покоите, където Далай Лама е прекарвал зимните месеци, след което се премествал в лятната си резиденция. Ако до тук бяхме преминали през истински лабиринт от действащи храмове, параклиси и светилници, сега попадаме в музей. Или поне така си мислим ние, защото независимо, че това са жилищните помещения на 14 Далай Лама- запасени такива, каквито са били по времето на техния обитател – тибетците ги  удостояват с обичайното за тях пламенно религиозно почитание, сякаш имат пред себе си светиня. За разлика от останалите стаи, обстановката тук съвсем не е претрупана: книги, скромен олтар, ритуални предмети, часовник и един железен креват.

Продължаваме нататък безсилни да се откъснем от омаята на Потала, макар да чувстваме, че сетивата ни са преситени. И как би могло да бъде другояче, след като само червеният дворец има над 60 светилища, 4 зали за медитация и седем гробници. Всяка една съдържа тленните останки на покойните Далай Лами – от петия до тринадесетия. Осолените им мумии са поставени в отделни чортени, направени от главозамайващо количество злато и безброй скъпоценни камъни. Чортенът на петия Далай Лама е висок 20 метра, преминава през 3 етжа и е покрит с три хиляди и седемстотин килограма чисто злато! Пред гробницата, както и на всякъде другаде, поклонниците оставят в дар „кати“, пари, благовонни пръчици и зърна ечемик, ориз, просо, които се натрупват в такива количества, че осигуряват прехраната на цяла армия мишки, пъплещи необезпокоявани навред.

Чак късно след обед успяхме да достигнем западния край на двореца  и да излезем на покритата с каменни плочи стръмна алея водеща надолу. Досами портата на изхода двама скитащи лами седяха с кръстосани крака и в хор четяха разтворените пред тях религиозни книги, отмервайки такт с „дамару“, особен вид ударен инструмент. Минаващите поклонници оставяха по някоя пара на четящите монаси, с което регистрираха своята благодарност на техните усилия да свещенодействат в името на всички живи същества. В Тибет не е задължително човек лично да разпространява славните деяния на Буди и Бодхисатви, описани в религиозните текстове. Достатъчно е миряните да подкрепят с храна и средства странстващите монаси, да проявяват благотворителност към манастирите по време на празници, като церемонията „манг ча“ или „чай за всички“, да оставят на свети места разноцветни флагчета от щамповани върху тях откъси от свещените мантри и прочее. Голямо значение се отдава на вятъра , който прославя будисткото учение във всички посоки на света. Сега, когато излязохме от Потала, около нас с тих шепот трептеше истинска феерия от жълти, сини, червени и зелени флагчета, закачени в неизброими количества по съседните храсти и дървета.

Вече се смрачаваше,когато се изкачихме на върха на Чапкори.  Потала се извисяваше елегантно насреща и погледнато от тази гледна точка постройката внушаваше неподозирана лекота и ефирност. Един от големите съвременни изследователи на Тибет, американецът Хю Ричардсън посещава Ласа през 50те години – и в своя труд „Културната история на Тибет“ – пише за Потала: “Целият продълговат хълм е увенчан със свързани помежду си масивни постройки, които, сякаш израстват от скалите на различни нива и независимо от солидния си обем, просто напират  устремени към небето. Двете кули, разположени в надлъжните краища,  носят прозвището „Крилата на Потала“ и се смята, че когато дойде големия потоп, за който се говори в пророчествата, те ще издигнат целия дворец над водата. Контрастът между цветовете направо спира дъха: тъмночервеният централен масив и дългите варосани зидове с прозорци, които са очертани с черен трапецовиден контур с всеки по-горен етаж се уголемяват по размер. Широките и стръмни стълбища подчертават отвесните скали, върху които е изграден двореца, а ослепителния полет на малките златни покриви смекчава войнствената правоъгълност на плоските покривни тераси. Ако от всички постижения на тибетската цивилизация, остане даже само това, то ще има стойност на неопровержимо доказателство за уникалния гений на тибетската национална култура.”

Друг уникален паметник на ранно тибетската цивилизация е Джокханг – централният храм ма Лхаса. Около него е разположен и старият тибетски град – Баркор. На тибетски това означава“вътрешна верига“ и представлява осмоъгълна улица, опасваща стените на Джоканг, или „Храмът на Буда“ – най-святата светиня на целия ламаистки свят. Освен за продажба на различни стоки, Баркор е място, където ревностните поклонници преминават с пълни поклони по очи цялото пространство около храма. Това е най-свещената „кора“ за всеки тибетец и се смята, че човек е достигнал най-високата точка от своето духовно съществуване, когато направи поклонение до Ласа и извърши обиколката като се поваля на земята и докосва с очи и с протегнати пред главата пръсти свещената земя около Джоканг.

На Баркор могат да се видят всички разновидности на тибетския национален костюм, с всевъзможни украшения от корали, тюркоази, ахати, какви ли не чудновати физиономии- и цялото това множество е увлечено в главоломен водовъртеж около неизбежния притежателен център Джоканг.

Вътре храмът беше претъпкан. Човешкият поток влизаше от лявата врата и смирено започваше своя кръг около централната зала, като към шума от стъпките на поклонниците се прибавяше и дълбокия тътен от хиляди гърла напяващи „Ом мани падме хум“.След обиколката на залата със статуята на „Джово Римпоче“, висока около 2 метра, поставена в специален олтар с каменни колони и покрита с позлата и скъпоценни камъни, поклонниците продължаваха през вътрешния двор, чиито стени са обточени с 108 /свещено будистко число/ молитвени барабани с гравирани отгоре мантри. Всеки поклонник, минаващ край тях ги завърта по часовниковата стрелка, като по този начин „произнася“ изписаните отвън и  от вътре слова. После колоната заобикаля два големи медни купела, пълни с разтопена якова лой, предназначени за хилядите кандила в храма и покрай малка месингова камбана с биещото се на очи „Тедеум Лаудамус“, явно останка от християнски мисионери. После шествието се изтънява и запъпля през страничните поредици от светилища и параклиси, посветени на ламаиските божества и Бодисатви.

Както в Потала, така и в Джоканг се пазят много стари и изключително ценни образци на ламаиското изкуство. Особено силно впечатление правят „танките“ -изографисани на платно будистки икони. В Джоканкг има невероятен сбор от танки  от различни времена, закачени по четирите стени на централната зала. Макар и да са просмукани с мазнина и дим, богатството и изяществото на багрите е невероятно. А от тавана висяха 5 гигантски танки с дължина  по около десетина метра. Някои от изобразените на тях лица, се осветяваха през тесните снопове светлина и се фиксираха като с театрален прожектор на фона пълзящия нагоре пушек от благовония и кандила. И както е отбелязал англичанинът Ландон: „Каквото и да пипнеш тук, всичко тече от мазнина. В продължение на толкова векове димът от горящата лой е полепнал навсякъде и дори е загладил релефа по резбите на врати и колони.

Едва ли има нещо по-типично в тибетския пейзаж от будисткия манастир Ако до 1959 в Тибет е имало 2500  действащи манастира то към 1986 г. техният брой е не повече от 25. А онези, които не са пострадали от културната революция, са само два: Ташилумпу край Шигадзе и Кумбум в Цинхай. Повечето от възстановените манастири са около Лхаса и влизат в туристическата обиколка на  посетителите. Разликата между числото на монасите в миналото и сега също е значителна. Например в Дрепунг преди са обитавали 10 000 души, а днес едва ли има повече от 100. Много е любопитен факта, че мъжкото население на Тибет преди 1959 година е било две трети монаси.

 До появата на религиозния реформатор Дзонгкапа тибетските манастири са били сравнително скромни по размер, разположени в усамотени, скрити от човешки поглед долини. Самото им название „Гомпа“, което в превод означава “място за медитация“,  загатва за  търсеното от  обитателите им уединение за концентрирана медитация и молитви.  Изключение от това правило правят само централните манастири на отделните секти, които са представлявали учебни и административни средища, където са идвали за усъвършенставуване на образованието  си монаси от подвластвуващите гомпи. Самйе е ецентърът на най-старата ламиска секта Нийнгмапа; Цурпу – на Кармапа и Сакия – на Сакяпа. Както при всеки елемент, свързан с религията, така и в архитектурната уредба на будиския манастир тибетците заимстват изцяло опита на Индия. Манастирският комплекс е проектиран така, че да представлява умален модел на вселената. В средата се издига главният храм – център на космоса, докато четирите разноцветни пагоди отстрани изобразяват отделните светове в четирите географски посоки. Някога Самйе е приличал на гора от 108 храма, но сега повечето са разрушени и изоставени.

За разлика от Самйе манастирът Сакия е разположен във високопланинска долина на около 1400 метра височина и е много по-добре запазен. Планът Сакия е класически за манастирската архитектура. Чертозите на манастира са оградени с четириъгълна крепостна стена, като в центъра е разположен главният храм Лакханг, до него е Дукханга, където монасите се събират за служба, с множество второстепенни постройки, съхраняващи томовете на тибетския канон: Канджур и Танджур. Околовръст този грозд от храмове се намират монашеските килии, магерниците , изпълнени с множество невероятни по големина котли. Дукханга в Сакия е импозантна правоъгълна постройка с площ около 600 квадратни метра. Покривът се крепи от четири реда по десет дървени колони. В дъното, на олтара, са поставени фигури на Буда в различни превъплащения, както и множество допълнителни изображения на тибетския пантеон, ритуални предмети, дарове, книги. Самата библиотека с томовете на канона е изградена в дясната страна  и е дълга около 50 метра. От тавана висят танки, а в средата между колоните се намират два реда миндери, на които монасите седят с лице един към друг по време на службата. В Лаканг се намира статуя на Буда Шакямуни, и на Майтрея – бъдещия Буда или Ченгрезинг – закрилникът на Тибет и основният бодхисатва на ламаизма, чието превъплащение е Далай Лама.

 Колкото и внушително да изглеждат Сакия и Самйе, те бледнеят пред мащабите на новите Гелукпа манастири, които започват да се строят след реформацията на Цонг Капа през 14 век .Първият от тях – Ганден , отдалечен на 40 километра източно от Ласа, е основан в 1409 г. Основан е дт самият Дзонгкапа, като в него той заедно със свои ученици дава пример как трябва да се прилагат постулатите, изложени в ключовото му съчинение“Лам Рим“- „Постепеният път към просветление“. Измененията на религиозните постановки довеждат до видима промяна в материалния израз на новата секта. Това най-отчетливо се забелязва в градостроителството, започнало със създаването на манастирите около Ласа, което достига своя връх в изграждането на двореца Потала.

 Основната причина за появата на огромните манастириски селища, като Гандан, Сера, Дрипунг и Ташилумпу, е променената от Гелукпа функция на манастира и изискването последователите й да дават обет за целомъдрие. Докато старите секти позволяват и на най-висшите си сановници да се женят, като по този начин не са ги лишавали от светски живот, най-верните привърженици на Донгкапа не са имали друг избор, освен да отидат в манастир.

Със засилването на светската и духовна власт в ръцете на Далай Лама, значението на Гелукпа манастирите се засилва. Тове се отнася до така наречените „три стълба на държавата“: Ганден, Сера и Дрепунг, а също и Ташилумпу като седалище на втората по важност фигура в йерархията на Гелукпа, Панчен Лама. Постепенно те се превръщат в усъвършенствани монашески университети, обучаващи не само свещенослужители, но и кадри за управлението на теократичната държава.

Най-висшата духовна степен е „геше“ и се присъжда само на онези, които са овладели в съвършенство петте основни предмета на будистката философия, след като са положили 17 изпита в продължение на 20 години.

Би могло още много да се пише и описва всичко, което човек вижда и преживява в Тибет. Особено ако цял живот е мечтал да отиде там и внезапно, като в приказките, поради някакво невероятно стечение на обстоятелствата мечтата му се осъществява – и той попада там, където действителността и въображението му се преплитат – а той продължава да разделя мечтата от реалността – и се чуди дали спи, или е буден? Видял ли е всичко това, или сънува?

Но въпреки това невероятната притегателна сила на Тибет те впримчва в своята мрежа – и ти искаш да се връщаш отново и отново там.