Маскарадът с омаскаряването си върви, дучетата си лаят

Ами ако очакваното предизборно спасително „чудо“, което винаги се появява у нас в „дванайсет без пет“, този път се окаже най-омаскаряваният от три петилетки политически цвят? Въпросът ми е свързан с реакциите, доста бурни и правдиви, които се появиха след статията ми с провокативния за много читатели на блога въпрос за необходимостта от обединяване на синьото в българската политика.

Няма да анализирам коментарите по въпроса, много от които са си завършени текстове със защита на конкретна теза, но бих обобщил, че общото между тях се усеща като отглас от дългогодишното омаскаряване на въпросното синьо в българската политика ( използвам „синьо“ като обобщаващ образ, защото отказвам да деля двете разделени партии, които си делят неясно какво).

Омаскряването е всичко друго, само не и спонтанен изблик на случайни минувачи. С риск да разгневя костомразците -дежурните и заразените от тях, ще цитирам самия сатана Костов от единствената ми целенасочена среща, която някога съм искал с него- защото, да, представете си,не съм си близък с него. Беше преди написването на книгата ми „Течна дружба“. Важно ми беше да чуя лично от бившия премиер какво има да каже по изключително важната за България тема за българската роля в овладяването на косовската криза от НАТО през юни 1999 г., която на практика ни откъсна от руската орбита и ни премести поне формално в модула НАТО-ЕС.

Заради отказа на България да пропусне през въздушното си пространство руския десант в Прищина, замислен като смъртен удар срещу западния план за края на войната в разпадналата се Югославия, Москва задейства цялата си агентура срещу нас, ми каза Костов ( цитирам сбито по памет абзаца от „Течна дружба“).

Факт! Както е факт, че за първи път от десетилетия България се одързости тогава да прогони не просто говорещи руски граждани ( да не ги изброявам-руският посланик се опитал да ги защити, но във външно министерство любезно му обяснили, че говорното на руски не означава руско гражданство, какъвто беше случаят с Чорни, Тутберидзе, Ершов) през лятото на 1999 г., но и руски шпиони, облечени в защитния имунитет на дипломатическия статут. И е факт също, който публикувах за първи първи път в книгата си ( но никой така и не се позовава на нея до днес-вече втора година), че двама от въпросните трима руски дипломати бяха поканени да си ходят заради опит да бабуват на проруска партия в България ( като „Атака“, която 4 години след прогонването им все пак успя да прескочи в Парламента и ръководството й беше триумфално поканено на тур за овации в руското посолство).

Ето защо Костов се оказа най-черния, както впрочем и Надежда (тогава Михайлова), солидарно „виновна“ като външен министър! Сърдете се, плюйте ме, че си позволявам да ги „хваля“, но фактите са си факти.

Но понеже у нас фактите нямат особено значение, пропагандата си върши черното дело. И в днешния неделен ден на зрителите на официозната ТВ 7 се предлага срамната сценка учредители на нова проруска партия да си разиграват от екрана коня. В държавата, която позволява безнаказано да бъде нарична троянски кон на Русия, това вече не е просто възможно, а направо явно се смята за „хорошо“. И как няма, лично премиерът Борисов дава пример като придърпва ръката на руския патриарх, който дори не си прави труда да му я поднесе за смирена целувка, след което същата тази ръка отива да поднесе цветя на гроба на българската независимост в Пловдив в нозете на съветския страж на окупацията Альоша. Явно това имаше предвид патриарх Кирил, когато формулира в София посланието си към нас чрез съвета си към Бойко Борисов да ни управлява с „твърда ръка“, т.е. досущ като началника му Путин ( руската църква, ако не знаете, е постоянен просител на блага и Кремъл, т.е. др. полковник Путин, великодушно влага петродолари в тази нова идеологическа машина за държане на масите в покорство и смирение).

Така че маскарадът с омаскаряването на единствените, които се опълчиха като опълченци на руското пришпорване на троянския им кон, продължава. Време е маските да паднат.

А на онези, които ще гракнат пак срещу „русофобията“ на това предложение, предлагам едно руско хапче за успокоение на нервите: не друг, а Петър Първи, е казал след като го побеждават шведите в първата му война срещу тях след битката при Нарва: давам двама небити, за един бит. Така е отговорил той на „разбитите авари“ ( да използвам българския аналог в-признавам- твърде фриволен политически контекст, свързан с българския Петър) с цел да ги обедини, успокои и поведе към победата.