РОДОСЛОВИЕ БЪРДОКВА

Боре, шоп от Банкя, се прибра.С изключително нежелание напусна фронта на Втората световна война,дето го бе запокитила съдбата като огняр на военнополевата кухня и по съвместителство – баняджия. Сутрин палеше огъня под казаните, през деня го подържаше, а вечерно време гасеше главните и за пълна сигурност се изпикаваше отгоре им едно хубаво. Проверена работа, рекламации няма. То при толкова огън, дето ти се пече на гъза, за един казан повече или по-малко, Господ не наказва. Рогатите, тем паче... Така разсъждаваше Боре, и между хитрите му очета мисълта образуваше тънка червена линия. Боре никога не бе ходил на кино впрочем.
Та, прибра се той с кошле от  унгарска ракита, в което мирно и по кухненски цъкаше будилник, като да е правен за владика. Цъкаше с произносимо двусрично швейцарско мъжко име, а на всеки тек час го приветстваше. Политическият офицер на ротата с мародерска завист отсече, че гласът между стрелките бил англиски. Но призивът: Канграчулейшън, бе непознат и за съветските съветници от ГРУ.  До будилито, като по часовник спеше с глава под крило странното за цяло Банкя пиле от породата лекхорн. Вардеше Боре, с неофитски странен монархизъм, неподозиран у шопите и обрамчен портрет на възрастен поручик с гола глава, венгерка и сабя, който го бе заменил срещу огризка от казионен сапун „Салют Мария”. А го беше заменил, защото го бяха убедили чистоплътни маджари, че това не е кой да е, а чичото на адютанта на току-що споминалия се бивш български цар Фердинд. Венценосец, с австроунгарска кръв, при това синя, и виновник за няколко национални катастрофи и две овдовявания, както тълкуваше  битието му вестник „Безбожник”, орган на Българската Православна Църква /БПЦ/. По този повод  явно, портретът бе задраскан на кръст с червена блажна боя произведена в обущарската ТПК”Васил Райдовски”- Коларовград. Образът  на кръст, ама рамката вършеше още работа. Боре предчустваше това. Ей така вътрешно чувстваше, че иска да влезе в тая монархическа рамка. Като всеки човек без собствена история.
Банкя, жителят  си го срещна най-делнично и свойски, като да бе ходил да продаде кош мушмули на Женския пазар в София. Само дето по-първите нови големци се заглеждаха в мустаците му и във фалшивите ефрейторски нашивки, опасали проядените пагони на куртката.Впрочем, за нашивките истината беше мъжествена и възбуждаща, защото си бяха заслужена награда, и парче от презрамките на сутиена на Флоренка. Закъсала унгарска вдовица още от Първата война, на която освен всичко друго Боре прекопа пипера в задния двор. И не само в задния...После изпи одеколона, останал след  мъжа й. Горчеше, но кой велик български войник, при това от Банкя,  подбира?Пък и Боре, поради стечение на службата нямаше въшки и други строеви инсекти.
Цял месец запасняка се моташе униформен из сокаците, а сутрин докато мачкаше вестник „Народен съд” в нужника и си гледаше разделно пагоните от ляво на дясно, взе, че му се прижени.
Той пристегна поясока, прилиза мустаци и претъпвайки лехата с бамя на комшиите обясни на една от челядта им, че в Мало Бучино, за добро или за зло са пристигнали панаирджии и много свят ходи да ги гледа.Предимно и  с цел повишаване на общата култура и междуетническото включване.

Това последното особено се подчертаваше, защото 77 процента от панаирджийските пътуващи артисти бяха цигани, попаднали в магията на художествената самодейност, която тям бе генетично заложена още от фараоновите времена на номерираните поколения Рамзесовци и Клеопатри. И грях би било такиви исторически знаменитости да ти дойдат на крака в Мало Бучино, а ти, понеже си от Банкя, да се направиш на много уникален и да загърбиш тяхното майсторство и художесвен усет към еманципацията.

А, както бе известно, освен за художественост, панаирите в България, па и по останалия свят служат и за увеличаване приплода на индивиди и популацията на отделните региони. Особено в катаклизмените следвоенни и по принуда революционни години.

Както се и очакваше, една от съседските щерки с младежки жар и ентусиазъм си обу  празничните гащи и чорапи, пристегна последните с плосък английски ластик и в крак с времето двамата се впуснаха във вихъра на живота, който се бе ситуирал именно в Мало Бучино.
Там, под циганската въртележка, те дълго се дивиха и двамата на кръговрата на вселената, и най-после разбраха, но не на последно място, че земата е кръгла, а животът – сложна гама от чувства,без, разбира се, да нарушават  лениските принципи за чистотата и целомъдрието на предбрачното битие.
Там в частност Боре усети, че светът, вари го - печи го, си е здраво оплетен в цигански и прочее синджири на взаимност и от тях изплъзването става по много особен и не особено безболезнен начин. Тази сладка болка по-подир щеше да почувства и бъдещата му изгора, понесла с чест и достоинство новото пролетарско понятие – другарка в живота и пазителка на патриархалната  шопска непоколебимост.

От тези важни за бъдещето им радостни и съдбоностни решения им пресъхнаха и устните, и гърлата, докато скандираха приветствия под  една камионетка- „Молотовка”:
”Сталин,Тито, Димитров и Шакир Петров”.
Шакир Петров, собствено, бе  неформалния лидер на малцинствата в България, присъединил се тутакси към печелившата за момента идея на пролетарския интернационализъм. След време Боре щеше да разбере, че подобни панаири винаги се използват и ще се използват с популистко-родолюбиви цели, особено когато се правят избори в една отделно взета и не много просветена страна, като  България. Циганските обръчи и синджирни  въртележки пред и през избори са много заплетени и жизнено необходими за етническия мир в страната. Тези прозрения чак и внуците му щяха да разберат и да се облагодетелстват, без да има никакъв конликт на интереси. По простата причина, че онзи който има интерес, живее безконфликтно.
И понеже в политиката е предопределено, тя да се грижи уж за всичките прищевки на подръжниците си, специален човек беше предвидил, че след пресъхване на глътката, избирателят  трябва да я намокри, я с мечти и надежди, я с лимонада, бира или кисело вино.Лимонадата на двамата млади им беше най по джоба и по желанията. Пък и комай най-интересна.
Шишетата се разпечатваха със странен пукот-тип пърделка, а  едно като по филмите рижаво еврейче със звезда на ревера, но вече петолъчна и червена, ги отваряше тези причудливи шишета с  много финес и артистизъм. Лимонадения факир се казваше Георгей. Той подаде бутилката на момата, а тя се изчерви, след като я сграбчи. Шишето бе с уникална длъгнеста форма, потно и лепкаво и някакси не по нашенски привлекателно. Лапна го и се задави. Никога до тогава не бе лапала гърло на шише. Георгей я научи, как да оставя място за въздух, а да не смуче като невидяла. Макар, че той много естествено разбираше, че банкянското момиче си беше пълен аматьор и аджамия при това, по въпросите на проникването на чуждо тяло в устата, и то пред общество.
Боре също се изпоти като пое лепкавата и мокра бутилка, надигна я, после погледът му се плъзна по фалшивия пагон и споменът от прекопаните унгарски пусти го омокри.

– Никога до сега не съм пила лимонада – сподели му тихо комшийчето, между две хлъцвания-нищо работа,бодлива вода, а струва майка си и баща си. Цели петдесет стотинки. Пара е това...Аз имам едни пари, но си ги пазя в чорапите, за да си  купя фиби за булото...За венчавката.Ето тук са...- и понече да заголи криво краче.
- Веднъж се живее, пък и нали сме след война! – отпусна му края мераклията Боре и даде левче на еврейчето. Онзи ги прибра ловко в тенекиена кутия с надпис:” Георгей Соро и Ко”.После нежно и уж без да ще, обърса ръка в полата на една влахинка, която предеше захарен памук, току пред тенекето.Въздухът пукаше от миризмата на карамел.
Двамцата от Банкя си допиха лимонадата. Облизаха се всеки по своему. Тръпката бе непозната и особена. Но никой не можеше да я обясни другиму, именно защото и нему бе непозната и особена тази тръпка. Вместо обяснение се ароктираха, уригнаха се по нашему. Прикриха с ръце усти. Това на село се смяташе за неприлично, Богохулно и  все едно, че нали...в нужника.
- Абе, така е, но е човещинка – отсече Боре, като човек който се връща от война на два свята. Той не знаеше дали единият ще стане излишен. Дали другият.
На връщене от Мало Бучино за към Банкя, Боре най-после и то на родна земя се почувства подофицер. Така де, у дома и копривата помага.Но, за зла врага, ни комшийките от Банкя, ни някоя мома от Мало Бучино беше чувала тогава за сутиен, та да могат да произвеждат фалшивите ефрейтори в по- високото, подофицерското звание.Иначе това, което преживяха тогава след лимонадата, бе по благо и от самата лимонада. И пак се уригнаха и от кеф и от човещина.
Преди да претъпче пак бамята, този път за довиждане, Боре рече, че ще прати у комшиите сватове.
Комшийката направи дългоочаквания от всички момичета по света подскок, който се прави в случая. После писна, твърдейки, че е  от радост.
- Само си дадохме парите за тая лимонада! Сега с чии пари ще си крепим  булото. Кой ще ми го държи, като нямам фиби. То аз имам едни тук в чорапа.
- Брато ще държи. С тия от чорапа ще купим люлка – отвърна подофицерски Боре, распасвайки гьонения си поясок по пътеката към нужника – Веднъж се живее...ми, кво..? Но повече няма да се разпускаме така. – И беше прав, както винаги.
След седмица каруца с надпис” Г.Соро и Ко” им докара няколко каси газирани лигавщини. Каруцарчето каза, че Георгей побягнал с влахинката към Унгария, като преди това продали циганските синджири на нуждаещи се от Перник. Сам продавал последната стока на компанията, и той тръгвал.В град  Дебрецен щели да отворят кооперация за парене на дебърцини. Щяла да се казва „Затворено вещество”. Бизнесът със захарния памук го подарили на бандеровец от Чернобил, но „СМЕРШ” го разстреляла заедно с кубински балетист, който уж обещал да засее плантации със захарна тръстика край река Припят.Твърдял, че се казва М.В.Льоса. От отпадъците можело да се произвеждат атомни бомби, но според каруцарчето това било бошлаф работа. Интересът към такива бомби бил еднократен.
Комшийката скоро роди на Боре син. Копанарка от Златица предрече, че момчето ще стане полковник от Пожарната Команда. Но затова пък неговият син, тоест внукът на Боре един вид, щял да стане цял генерал. А даже и нещо повече, напримиер...
Но тук Боре я изгони на шосето и я прати да върви на... Мало Бучино или другаде, защото бил фронтовак и борец за мир. А подобни глупости и цигански приказки рутели мира между народите. И всявали смут и недовирие към властта.
Все едно. Абе, все едно, ама...
Тук Боре се сети как той е получил нашивките от маджарката и се засмя най-искрено, толкова искрено, колкото искрени могат да бъдат само шопите. Какво ли не се случва в България. После извади от джоба на шаяка вестник „Народен съд” и влезе в нужника.  
Внук му, генерал Еди кой си, след време щеше да реве върху това говняно парче вестник и съвсем наистина да разказва глупости. А калинките в зелевата градина го слушаха, както могат да слушат само калинки в зелето. Славяните наричали зелето бърдоква.