"Статуята на свободата" и нейният асансьор

Идеята за паметник на Левски придобива плътност. Осмислени са неподозирани детайли. Апостолът ще държи знаме, в чиято дръжка ще се монтират стъклени асансьори, с които хората ще се изкачват по скалата на патриотизма до „специална площадка”. Паметникът наистина няма да е само паметник. Той ще е мемориален комплекс и в него се предвижда да има изложбена зала, както и „зони за отдих”.

            Когато „родолюбието” огладнее,

            е добре да има с какво да се подкрепи. Вероятно ще има ресторант и бар или ресторанти и барове. Тогава ще има и музика - не ми се мисли каква, ако се има предвид вкуса на средностатистическия родолюбец.

            А дали в тези зони за отдих няма да се празнуват сватби, рождени дни, абитуриентски балове и други събития. Колко му е да битовизираме героизма, да го принизим и да му пъхнем между зъбите „нафора” – представата за комфорт на съвременния ганьовец.

            Хибрид между паметник на Левски и Айфеловата кула - нещо като нищо на света. Но след „Българския Лувър” - какво пречи идеята да се доразвие.

            За изграждането на комплекса-паметник ще са необходими към четири милиона евро. Като начало сдружение „Аз обичам България” ще внесе 75 хиляди лева. Останалите средства ще се набират с дарения - включително чрез универсалните SMS-и, пасващи за всякакви кампании. Сдружението, което е инициатор за строеж на паметника, се надява, че той ще напомня на българите и на всички съседни народи, че

            свободата е свята.

            Има и по-малко странни начини да се напомни, че свободата е свята. Начини без SMS-и, без обвързване на патриотизъм и уважение към национален герой със зони за отдих с развлекателни програми и празнични ритуали. Защото въпросът не опира до свободата да се яде и да се пие. Не опира и до биене в гърдите колко големи патриоти сме, а до една друга свобода. Такава свобода, която не преминава през храносмилателния тракт.

            За нейното осмисляне ще помогне много повече една промяна в обучението по история. Несравнимо повече от огромния паметник ще помогне в училище да се изучава „Строители на съвременна България” от Симеон Радев, както и спестяваните истини, изречени някога от Раковски, Левски, Ботев или Захари Стоянов. Това може да стане и без четири милиона евро. Без „патриотични” SMS-и. Но тогава няма да има и печалба от евентуалните „зони за отдих” по снагата на Левски, по която да пъплят възхитени патриотични бълхи.

            За осмислянето на тази свобода ще помогне непримиримост към един друг паметник, чието послание препраща към Оруел. Защото свободата може да е робство и под формата на благодарност за окупация. Свободни хора не биха се примирили архивите от близкото им минало да продължават да са в друга държава.

            И наистина как да премерим националното си достойнство. За какво ни е 130-метров паметник на Левски, ако сме загърбили смисъла на делото и саможертвата му. Той е работел търпеливо и с постоянство, сигурно защото е разбирал, че свободата се постига и осмисля стъпка по стъпка – през рискове и премеждия, през възможността да се простиш с живота и през съзнанието, че ако загуби, ще загуби само „мене си”. Но какво е това пред другата възможност – ако спечели, да спечели и „цял народ”.

            Левски си е представял пътя към свободата като готовност за всекидневното й изстрадване, а не като някакъв асансьор. Още по-малко - като някакво освобождение, чиито лихви да са окови или да се окажат котва, която не позволява плаване към бъдещето.