„Аристокрация” и простолюдие: булгар, булга-ар!

Прочетохте ли „отчетния доклад” на Сергей Станишев пред конгреса им? Не. Глупости не четете. Умно. И аз не съм го чел. То няма и откъде – дори и за мазохистите, които четат глупости? А запознахте ли се все пак какви ги е ръсил? Да. Горе-долу? Е, и аз горе-долу.

Глупости, нали? Но една-едничка дума ме впечатли. Цитирам: „През последните години, при това провинциално правителство, което възприема Брюксел като началник, а себе си като разпоредител, някак си обществото свикна да се варим в собствения си сос.” Да, думичката „провинциално” някак мина метър между разливите от словоблудие и простотия.

А не бива. Не бива, понеже вече сме на прага на ново противопоставяне в държавните „висини”: между „аристокрацията” и простолюдието.

Да започнем от „аристокрацията”.

Ранната есен на 1978-а. Четвъртък. Ранен следобед. Слънце. На просторния паркинг пред Института за български език към БАН спира чисто нов мерцедес 280, лъскав, чист, светнал, сякаш току-що е свален от конвейера в Щутгарт. Защо сякаш, най-вероятно е свален преди месеци или най-много преди година. От возилото изскача шофьорът, отваря почтително вратата, от която се измъква Дина Сергеевна Станишева, по баща Мухина. Тя е съпруга на Димитър Яков Станишев, секретар на ЦК на БКП, партизанин от партизанска бригада „Чавдар”. Шофьорът остава да чака долу, докато свършат няколкото задължителни часа присъствено време седмично за другарката Станишева, а тя достолепно поема към стълбичките пред входа.

Вашият смирен слуга, автор на тези редове, всеки четвъртък наблюдава лично картинката от прозореца на петия етаж – и така до  пролетта на 1979-а, когато напуснах БАН.

Още само няколко думи за шофьора. Той е същият човек, който час-два преди да заведе другарката Станишева на работа веднъж седмично, е донесъл обеда от хотел „Рила” в дома на малкият Сергейчо и дори е изтичал долу на моравата да качи новата футболна топка на момчето, което я е изпуснало през балкона. Пак той ще го закара и на училище, ако то е следобедна смяна, и ще се върне да вземе другарката на другаря Станишев. Момчето на другарката Станишева и на другаря Станишев по това време е на 12 години и вече знае, че е „аристократ” от „аристокрацията”.

Само за протокола: таткото на новия „аристократ” е роден в село Щука, Струмишко, а мама – в град Херсон, бивш СССР, днешна Украйна.

А сега към простолюдието.

15 години по-рано. 60-те години на миналия век. Махалата Шиликош на село Сирищник. Лято. Малкото волно чавдарче или вече септемврийче Георги Седефчов Първанов тича по прашната „улица” след саморъчно направеното хвърчило, но изведнъж усеща, че трябва веднага да се върне до дома, до благословената дървена барачка на двора, където...  
Вашият смирен слуга, автор на тези редове, не е наблюдавал лично картинката, но живо си я представя: прекарвах всяко благословено лято при баба и дядо с техния благословен двор и барачката далеч-далеч от къщата…

Пак същите години – пак 60-те години на миналия век. Банкя. Поляната, където децата играят футбол. Малкото волно чавдарче или вече септемврийче Бойко Методиев Борисов с едната ръка нагъва филията, намазана с мас, а с другата рита ли рита топката…
Вашият смирен слуга, автор на тези редове, знае случая от вече официалната история на съвременна България.

И така, „аристократът” Сергей Станишев, щуко-херсонското гражданче с дантелените чаршафи и папкането от УБО, нарече българското правителство провинциално. Не го нарече с истинските му и широко популярни квалификации: некадърно, популистко, лъжливо, манипулаторско, мутренско, крадливо, престъпно, бандитско, милиционерско – и още, и още каквото негативно ви дойде на ума, а реши да уязви капитана на правителство, че е банкянско диване, което не му е на благородното щуко-херсонско ниво.

Как реагира „танцуващият с топка и мас”? Ами както и се очаква от него – тоест глупаво и неадекватно. Той пак не разбра. Той толкова се е бил вторачил кой как гледа портрета му из НДК, кой как спи в конгресната зала и прочее фундаментално важни неща, че  е пропуснал как го халосаха „аристократично” през устата, омацана с мас. И като истинско момче от простолюдието (макар и уж с дървеняшка ирония и уж с насмешка) възкликна простодушно с неприкритото възхищение на Андрешко към гяволите и тарикатите:

„Искам да поздравя Станишев специално с избора, той го направи по един перфектен начин. Да можеш така да омачкаш такъв апаратчик като Първанов и да го поставиш накрая на колене да си подаде оставката – ашколсун! Много добре се е развило това момче, действително вече може да се каже, че е заслужил председател на БСП – владее всички апаратни игри перфектно.”

Това го казва министър-председателят на държава от Европейския съюз и лидер на управляващата сила за лидера на най-голямата опозиционна сила!

Освен Андрешковския прехлас усещате ли и нещо друго? Да? И аз. От тази фраза буквално дъхти на чесън, на люти чушки, на шкембе-чорба, на Виенската баня, на „журналистика”, на „избори”, на Гочоолу и Дочоолу, на безсмъртния 120 години вече бай ви Ганьо, който с гъгнив от вкиснатото червено вино глас, но с блеснали от възхищение пред подлостта и мерзостта очета шепти: „Ашколсун, кьопоолар!”

Само да не забравим другата половинка на простолюдието. С какво ще се запомнят конгресните изказвания и интервюта на „момчето с хвърчилото” Георги Първанов по адрес на „провинциалното правителство” и неговия премиер. Цитирам: „Със съжаление и със завист гледам как от 2009 г. Бойко Борисов тегли като локомотив ГЕРБ.” Махалата Шиликош на село Сирищник „гледа със завист” към град Банкя. Логично. Разтовареният вагон, забутан на седма глуха линия, „гледа със завист” пухтящият тумбест локомотив, оригващ се доволно и сито. За завист си е. Как да не мечтаеш и ти да теглиш така БСП!

Към върхове и победи!

Какъвто човекът, такива и мечтите му. В случая – жалбите и завистите му.

Свършвам, че ме е гнус да пиша. Само още една бележка. Има ли желание у простолюдието да се превърне в аристокрация? Без кавички. Че иска ли питане! Има си хас! И как се превръща? Отговарям каквото виждам.

Банкя другарува с богаташи. И пуши пури. И кара джип. И след като си изплакне устата от чесъна и лютите чушки, презрително подмята към „селянчето” Доган, че миришел на джибри. С една дума – аристократее Банкя.

Шиликош също другарува с богаташи. Олигарси тип булгар. И пише сложни книги. И заедно с олигарсите тип булгар трепят животни със скъпи ловни пушки. С една дума – аристократее Шиликош. 

А ние? Ние сме два милиона души най-малко, които стоим със скръстени ръце и печално наблюдаваме палавите закачки на престъпната диващина, умопомрачителната простотия и жалкия снобизъм, вилнеещи над страната ни.

Интересно – не ни ли омръзна само да наблюдаваме националното ни падение? Интересно – кога ще ни омръзне? И дали?

Пази, Боже, да сме си въобразили, че е много аристократично да наблюдаваме собствената си погибел!