Монумент с котка

Навръх 24 май Българското национално радио съобщи:

„Монумент на сатирика Радой Ралин беше открит пред бившето кино "Изток" в София. Паметникът е дело на скулптора Георги Чапкънов. Сатирикът е изваян в цял ръст, с разтворени длани, а в краката му има котка».

            Часът на същинската смърт на един значим писател е когато «благодарните потомци» го монументализират.

Преди десетина години писах, пак ще повторя: паметта за Радой не е в паметника.  Истинският му ръст е в сатирите и в стиховете му - напр. «Балада за изкуството», която Висоцки изпя още през 70-те. Хората, «с лица, наврени в решетката», узряха ли за «виното на свободата»?

            Когато един поет го превърнат в площад или в паметник, това е може би знак за  поклонение, речи, цветя, декламации, но не и знак за истинско общение-свобода – далече, далече отвъд застиналото, макар и с разтворени длани,  бронзовото изваяние.  Свобода отвъд думите.

            Борисовата градина е пълна с паметници на заслужили българи. Къде е паметта за тях? Ако паметник означава преди всичко памет, т.е. живот, то скулптурният паметник сам по себе си е скъпо, но изключително нетрайно, ненадеждно средство за запаметяване. Ненадеждна  в днешно време е дори паметта на глобалната мрежа. Изкуството на запаметяването на един писател е преди всичко в четенето, препрочитането и разбирането на неговите книги. Радой си отиде самотен, недопрочетен, недоразбран. Може би това е най-сигурният залог за бъдеще.

            Имаме пред «Била» монумент с котка. Радой обаче къде е?