СЛЕДПРАЗНИЧНО

Въпреки разпространеното журналистическо мнение, че забранени въпроси няма, съществува цяла категория такива, които не се задават в нормалното общество. Никой здравомислещ човек не би подложил на обсъждане смисъла от съществуването на морални норми, например. И не би поставил въпроса има ли нужда от религия, бидейки на аудиенция при Папата.

Подобен е и въпросът дали българският език не трябва да изостави кирилицата в полза на латиницата. Той се прокрадва от време-навреме в общественото говорене. Разбираемо е, когато е поставен от чужденци - те са външни наблюдатели и тук любопитството и незнанието могат да се приемат като основни мотиви. Но когато е зададен от носители на езика, това говори най-напред за ниското интелектуално равнище на задаващият го.

Всъщност този въпрос е толкова недопустим, колкото и въпросът за превръщане на България в съветска република, обсъждан на заседание в ЦК на БКП. Тогава дори обсъждащите го са били наясно с това и гузно са се опитали да го запазят в тайна. За разлика от тях, споменатите езикови носители нямат толкова задръжки. Това е обяснимо – все пак интелектуалното равнище на членовете на ЦК на БКП е било доста по-високо.

Затова се налага да навлезем все пак в темата – с ясното съзнание, че така противоречим на казаното по-горе за недопустимите въпроси.

Кирилицата е една от трите писмености (другите две са латиницата и арабицата), които могат да се нарекат световни. Това означава, че те се ползват официално от множество езици и държави. (Тук пренебрегваме факта, че китайските йероглифи се ползват частично и в японски.) Само по себе си това не може да е повод за национална гордост. Повод за такава е фактът, че кирилицата е създадена в България на границата между 9 и 10 век, като друга графична форма на глаголицата, направена също за нуждите на българския език, но на друго място и малко по-рано.

Колцина са народите, създали собствена жизнеспособна писменост? (Уточнението „жизнеспособна” е важно, защото скандинавските или унгарските руни също са писмености, но не успели да се наложат.) Ако изключим необятните азиатски пространства и се ограничим само до Европа, ще открием пет официално ползвани писмености: латиницата и кирилицата плюс гръцката, арменската и грузинската такива.

Последните три обслужват само по един език – те са национални писмености. Но и това е нещо, с което тези нации могат за се гордеят. Наличието на собствена писменост е признак за стара и устойчива културна традиция.

Трудно е да свържем латиницата с един единствен народ, защото Рим е майка на много европейски народи. Оказва се, че българите са единствения такъв народ, чиято писменост е станала световна!

Макар това в някаква степен да се дължи и на независещи от българите обстоятелства, то е факт, който заслужава, повече от всеки друг, да бъде повод за национална гордост.

Историята познава случаи, когато някой език е сменял писмеността си. Дори само у непосредствените си съседи ще намерим достатъчно примери. Румънският език преминава от кирилица към латиница около средата на 19 век. Турция заменя арабицата с латиница с еднократен акт през 1928 г. Сръбският език официално може да се изписва както на кирилица, така и на латиница. И т.н.

Но ако потърсим причината за това, ще видим, че то е свързано винаги с някакво важно събитие в националната им история. Постепенната смяна на кирилицата с латиница в румънски през 19 век се дължи на желанието той да се „поевропейчи”, след като езиковедите установяват, че е лексикално близък до романските езици. Но окончателният акт на замяната през 1865 г. е резултат от стремежа към обединяване на княжествата Влашко и Молдова и създаване на обща румънска държава.

Въвеждането на латиницата в Турция е част от титаничното усилие на Ататюрк за създаване на съвременна Турция. Освен това, арабицата, създадена за нуждите на арабски, има знаци само за съгласни букви и не съответства на фонетичния строеж на турския език. Успоредното ползване на кирилица и латиница в сръбски е остатък от опита да се създаде единен сърбо-хърватски език. Самият хърватски език пък е изоставил глаголицата за сметка на латиницата в условията на превъзхождащо чуждо културно влияние, съчетано с липса на национална държава.

Подобни случаи можем да открием и по-далеч. Монголия сменя старата си писменост с кирилица в условия на културен упадък и под руска диктовка през миналия век. (След 1949 г. Китай също  е подложен на руски натиск да премахне йероглифната си писменост. Китайският отговор е мъдър и уклончив: създадена е официална транскрипция на китайски с латиница, т.н. „пинин”, но йероглифната писменост остава. Премахването й би предизвикало разпад на китайския език.)

При всички тези случаи има едно тежко следствие: следващите поколения са неграмотни по отношение на собствените си писмени паметници от преди промяната. А поправката на стореното е трудна - след 1989 г. в Монголия беше направен неуспешен опит за връщане на старата монголска писменост. И това е разбираемо – дори далеч по-малките поражения на българския език, нанесени с въвеждането на  т.н. правописна реформа от 1945 се оказаха непоправими.

И най-важното: във всички тези случаи наблюдаваме замяна на една заета чужда писменост с друга. Няма случай в историята един народ да се е отказал съзнателно от собствената си писменост. Ако българи, арменци, грузинци, гърци, корейци или други народи, притежаващи собствена оригинална писменост сторят това, то би било тежък и непоправим удар върху тяхната идентичност. Такова действие е немислимо. Тук няма да говорим за чисто техническите усложнения, които то ще предизвика. Те са пренебрежими пред културните такива.

Казаното дотук, мисля, е достатъчно да ни убеди в недопустимостта на говоренето за някакво ползване на друга писменост за нуждите на българския език.