Утре

Индия се развива бурно икономически. Но има сериозен проблем - момичетата не са желани деца. При сватба родителите на момичето дължат голяма зестра. Тя може да е непосилна и разоряваща, но традицията е такава и никой не си помисля да я оспорва. Тази дискриминираща традиция води до страшни последствия. Не са редки случаите на захвърлени новородени момиченца. Случва се и съпрузи да убиват жените си, защото са им родили момиче.

            „Вие сте тук, за да ви унищожим.”

            Така откровено се обръщали комендантите на комунистическите концентрационни лагери към хората, доведени в тях - изтръгнати от живота и близките си. Нищо, че въпросните лагери били наречени „трудово-възпитателни”. В тях чрез каторжен труд, побоища и глад „възпитавали” до смърт.

            Оскотяването може да има различен генезис. В единия случай е бягство от неизбежна бъдеща зестра. В другия подбудите са идеологически и политически. Но и двата случая могат да предизвикат само отвращение. Защото какво предотвратяване на материални и имуществени загуби те оправдава да убиеш собственото си дете или майка му. Какво да говорим за садистичните опиянения на човекоподобни надзиратели, призвани да „превъзпитават”, т.е. да убиват различните от себе си.

            Самото присъствие на различни сред атмосферата на насилствено съветизиране на България се схваща като заплаха за осъществяването му. Затова е трябвало да бъдат отстранени, премахнати, унищожени. Учители, свещеници, лекари, адвокати, военни, депутати, министри, хора - непригодни да приемат потапянето на страната в бездната от безумие.

            „Бившите хора”

            Това е евфемизмът, който „превъзпитателите” и строителите на социализма използват в по-мек вариант вместо „гадове”, „врагове на народа” и др. Терминът „бивши хора” споменава и Тодор Живков на пленума, на който предлага България да стане 16-а съветска република. Споменава го с опасението,  че ако се говори открито за това присъединяване - „ще плъзнат слухове”. А това е един от кошмарите на партията. Слуховете означават бели и неконтролирани полета сред комунистическата лоботомия - пространства и мозъци, търсещи свое обяснение и тълкуване на нещата - не това, което се спуска отгоре.

            Другата причина да не се съобщава намерението за приобщаване към СССР, е, че „този въпрос не е само наш. Този въпрос е и на Съветския съюз…”. Раболепието очевидно надминава изискванията. Тъй като ескалиращите му прояви са самоинициатива, а не заповед, се налага пауза – в която евентуален „приказ” да разреши всякакви морални терзания.

            А дотогава възторгът от националното предателство трябва да се подтисне и прикрие, тъй като не всички ще го посрещнат с ентусиазъм. Др. Живков припомня, че „великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в някои среди и хора в нашата страна.” Вероятно има предвид стремежът за национално обединение на българите от края на ХІХ и началото на ХХ век, както и борбата за независимост на българската църква от гръцката патриаршия – все неща, които Русия не е одобрявала. Сред невъзхитените от присъединяването на България към СССР визира членове на партията – „особено в средите на интелигенцията и в някои среди на младежта”.

            Призракът на недоубитите

            „Аз не говоря за бившите хора.” – пояснява първият партиен и държавен ръководител. „Бивши хора” са избитите без съд и присъда или с такава от т.нар. „Народен съд”. „Бивши хора” са вероятно участвалите във войните за национално обединение и техните наследници. „Бивши хора” трябва да са и загиналите при атентата в „Св.Неделя” през 1925. Всяко същество, мислещо по различен начин извън стереотипа, е бивш човек.

            Какво правят истинските настоящи хора

            Очевидно е с какво са били заети – да направят страната си република на чужда държава. Т.Живков го казва: „Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни.” Само не си дава сметка доколко заразителен ще е примерът за тези всички страни. И защото не се оказа толкова „заразителен”, примерът трябваше да бъде налаган със сила. Включително срещу тези, които биха оказали съпротива – „бившите хора”.

            Колко е странно да дехуманизираш политическите си опоненти и да сведеш присъствието им до това да са излишни в овладяното от теб настояще – чрез физическото им изтребване или чрез изискването да се обезличат, спазвайки идеологическите мантри.

            Твърдя, че сме изправени пред сериозен проблем. Проблемът на индийците си е техен проблем – колкото и да е потресаващ. Но дали нашият е по-малък. Допуснахме размиване на границите. „Превъзпитателите” от лагерите не получиха възмездие.

            Докато си затваряме очите, наследниците им – отказали всякакво разкаяние, се готвят да бъдат избрани и да управляват. Защото имат инерцията да са във властта, с която са се сраснали – откакто им я подариха през 1944.

            Други, сродни на тях, вече споделиха, че достатъчно са си починали и е време отново да са във властта.

            Безпокои ме въпросът какво може да им се противопостави.