Хампстед, Лондон: Дискретният чар на буржоазията

Докато нашите сутрешни телевизионни блокове ни заливат с ужасяващи криминални новини, земетресения ни тресат и абитуриенти ни озвучават отвсякъде, лондончани ни подсказват, че и без да имат свой 24 Май могат целогодишно да се радват на “англосаксонската писменост и култура” във всекидневието си…

Тихата красота като всекидневие

Британската столица не престава да ни изненадва с интелектуалното и естетическото си богатство, дори когато то се крие зад сини общински табели, усмихнати лондончани и водопади от цветя. И когато мислим, че знаем всичко за Лондон, той ни предлага една тиха красота, която присъства във всекидневието на британците, без да крещи и да се натрапва.

Да се направи пълна картина на уюта на Лондон е невъзможно: трябва ни обемът на роман от Дикенс. Затова избираме Хампстед, един от предпочитаните за живеене зелени лондонски райони. Правим това не толкова защото читателите не знаят за него, а заради контраста на живеене в София и Лондон. Макар че сравненията май са неуместни, както между ябълки и портокали.

Как започва денят у нас пред телевизора, докато си пием първото кафе:

* Намерен е разчленен човешки труп в Княжево….
* Майка на малко дете се хвърлила под влака…
* На час се регистрирали средно по два обира…
* Млад мъж опитал да застреля майка и дъщеря, после сам се гръмнал…
* Братя Галеви предприели околосветско пътешествие и това предизвикало бурен възторг от Дупница до Брюксел…
* Трус от 6-та степен ни е разлюлял през нощта и това слага капак на разнообразните ни емоции.

И така нататък, известно ни е как тече всекидневието в “Изток” и “Банишора”, в “Белите брези” и “Младост”…
В Лондон колегите от сутрешния блок на BBC не искаха да ни занимават с трупове, бандити, обири и катаклизми, а жалостиво ни оставяха да си изпием спокойно поне първото кафе.

Поради тази причина ние ще опитаме да отведем читателите в една друга действителност, където хората все още се усмихват на непознатите, където икономика и култура не са взаимно изключващи се понятия, а хора от различни националности, кучета (на каишки), деца, лебеди, цветя, коне и други божии твари се радват на мирно съвместно съществуване, както мечтаеха някога идеолозите на разведряването в политиката…

Не че в Лондон няма проблеми, че всичко на хората там им е по вкус. Но лондончани някак си изглеждат спокойни и кротки, усмихнати и любезни. И живеят по-дълго от софиянци. За жалост на последните. (Неотдавна е-вестник публикува текст на колегата Юлиян Попов, който живее и работи в Лондон. Есето му беше изпълнено с много фин хумор, но както често се случва, дискусията във форума се превърна в “Осанна!” и “Разпни го!”) Както и да е. Никой не е пророк в собственото си село, както ни напомня Светото писание.

Хампстед

Хампстед (домашна ферма на саксонски…) започва комуналната си “кариера” като малко селце до Лондон. Нещо като Бояна или Драгалевци (преди да станат Мутралевци). Обаче чумата в Лондон (1665 г.) и последвалият голям пожар (1666) принуждават по-заможните лондончани да напуснат калния (тогава) център на града в полза на тихото и зелено селце. У нас по това време Паисий Хилендарски още не е роден и не се е захванал с написването на първата ни история, която след това многократно ще бъде съчинявана според желанията на съответните ни супер-елитни лидери.

Междувременно Хампстед върви напред и нагоре. Един век след заселването му от лондончани, някой си д-р Гибънс открива лечебни свойства на водата в един местен извор и Хампстед става нещо като “спа градче”, подобно на Сапарева Баня, да речем. В 1770 г хората пресушават местното блато и Хампстед става символ на доброто здраве. Четири години по-късно улиците му са осветени от петролни лампи, а в 1824 (Г.С. Раковски е едва 3-годишен) осветлението преминава на газ. Не е ясно дали газта идва от “Набуко” или от “Южен поток”. В кметството не се пазят архиви за този исторически момент от Британската империя.

Когато прекарват и първата железопътна линия (1852), много интелектуалци напускат прахоляка на централен Лондон и идват в Хампстед. Художникът Джон Констъбъл е един от първите; следва го Джон Голсуърти (1867-1933), над чиято “Сага за Форсайтови” се потяхме в университета преди изпит, а доста преди тях Джон Кийтс открива бъдещия си дом тук, за да напише в градината си прекрасната поема Ода за Славея…

Тук той (1818-1820) се влюбва в красивата си съседка Фани Браун, пише лиричните си писма до нея, прекрасните си оди, тук познава сладостта на славата и огорчението от вестникарската критика. Оттук тръгва за Рим, болен от туберкулоза, и умира в Италия едва 25-годишен. По-късно Шели го реабилитира като майстор на изящната словесност, но късно, поетът е напуснал завинаги не само Англия…

И така нататък, списъкът е дълъг, ако се съди по паметните плочи на старите къщи: Джордж Оруел и Д.X. Лорънс, Катрин Мансфийлд и Дърк Богарт, Ивлин Уо и Йехуди Менухин, Чарлз Дикенс и Анна Павлова, Стинг и лорд Байрон, Елиас Канети, тръгнал от Русе през Виена и стигнал дотук… Нещо като “българската следа” в историята на Хампстед. Много преди Георги Марков и чадъра.

Ето защо е интересно да се погледне на Лондон откъм “синята паметна плоча”. По едно старо решение на общината, такава плоча се поставя на всяка сграда, където е живял и творил някой велик мъж или жена, с когото британците се гордеят. Не е изненадващо да се отбележи, че Лондон е осеян със “сини плочи”, над 700, на хора от голям калибър, талант и слава. От Чарлз Дарвин и Карл Маркс до Джими Хендрикс и Флорънс Найтингейл, от Исак (Аизък) Нютън и В.А. Моцарт до Хендел, Бенджамин Бритън и Агата Кристи….От Уинстън Чърчил и Конан Дойл до Майкъл Фарадей и Иън Флеминг…

Вазов и Яворов като сираци

Преди две години отидох в София да видя къщите, където Яворов и Вазов се написали някои от най-хубавите си произведения. Домът на Яворов (на “Раковска”, до сградата на СДС), беше като след хаитянско земетресение: напукана, остаряла и безнадеждна като тъгата в стиховете на поета. Още по-тъжен гид ме прие и се извини за това, което виждам… Домът на Вазов беше все затворен, не се обясняваше защо, и това ме отказа от по-нататъшни опити.

В Хампстед, въпреки че не е в централната част на Лондон, се живели и творили хора със световна слава, и домовете им, отбелязани със сини плочи, греят от утринната ведрина. Дори дъждът не ги прави намусени…
В този район са прекарали част от живота си Джон Голсуърти и Ричард Бъртън, Джордж Ромни и Робърт Л. Стивънсън, Дейвид H. Лорънс, Пол Робсън, Зигмунд и Ана Фройд, поетът Джон Кийтс и много още други легендарни мъже и жени. Недалеч оттук, в съседния квартал, още бродят сенките на Джон, Пол, Джордж и Ринго около “Абби Роуд”, както и на Кийт Ричардс от “Стоунс”, който в началото на кариерата си е живял наблизо.

Човек го побиват тръпки като си помисли, че толкова много история може да се събере на едно малко парче география… Географията, както ни съветва нашият колега от BBC Джеръми Парсънс, до голяма степен определя историята на държавите. Само не ни казва защо “Банишора” например, или Драгалевци, са произвели на квадратен метър по-малко поети и писатели от Хампстед. Оставяме загадката на теоретиците, ние минаваме напред…

20, Марсфийлд гардънс, Зигмунд и Анна Фройд

Обичани и отхвърляни, уважавани и преследвани, Зигмунд Фройд и дъщеря му Анна продължават да обитават тихата къща недалеч от спирка “Финчли роуд” на метрото. По-точно духовете им. Бащата на психоанализа и неговата прочута кушетка, книгите и предметите на изкуството събирани в Египет и други места са тук. Ще ви трябват час-два да поседите на тишина и да си припомните студентските години, когато доцент Любо Николов ни обясняваше кой е Фройд и защо е различен от Ницше, например.И какво е направил, за да стигне до неподозираните дълбини на подсъзнателното.

Роден в Чехия, израсъл и работил във Виена, Фройд и семейството му се спасяват от нацизма, когато през 1938 пристигат в Хампстед, където слабичкият доктор умира от рак година по-късно. Дъщеря му Анна продължава неговото дело и става един от най-големите авторитети в областта на детската психоанализа. Бидейки евреин, Фройд не е имал големи шансове да избегне Аушвиц, ако беше останал във Виена. По-късно, когато книгите му са публично изгаряни в Берлин, той ще пише на колеги и приятели от тихото си лондонско гнездо: “Какъв прогрес виждаме днес. През Средновековието щяха да ме изгорят на клада, сега горят само книгите ми…”

Недалеч от дома му, на ъгъла между “Фитцджон авеню” и “Белсайз лейн” стои паметникът му, пред болницата в Хампстед, където е работил. Днес специалистите по “пиар”, както се казва на новокомпозиран български, са на мнение, че благодарение на психоанализата и на отгатване на човешките желания, съвременните търговци успяват да продадат на милиони хора всякакви стоки, убеждавайки ги, че точно това искат, и точно това им трябва, за да бъдат щастливи. Може и да е така.

6, Линдхърст Роуд, Ричард Бъртън и Клеопатра

Всъщност Клеопатра я няма. И Елизабет Тейлър също. Само споменът за великия актьор, по чийто сини очи въздишаха половината жени по света, е жив в този дом. Геният на театъра и на Холивуд, Хамлет и Антоний, е живял тук от 1949 до 1956, преди да избяга в Швейцария от високите данъци, и след като лудата любов между него и Лиз Тейлър изпепелява брака с първата му жена Сибил Уилямс. Ако стените на тази тухлена сграда с малка градинка отпред можеха до говорят, вероятно биха разказали едни от най-интересните истории на холивудските знаменитости… Раздвоен между театъра и киното, между Сибил и Лиз Тейлър, за която се жени 2 пъти между 1964 и 1976, Бъртън оставя незаличим спомен у съседите си, които не могат да откъснат очи от магнетичния мъж. По-късно той с тъга ще си спомня за годините, прекарани в Хампстед, откъдето започва пътят му към световната слава…

1, Байрън виллас, Дейвид X. Лорънс

Поетът, романистът и литературният критик, който взриви четящия свят с “Любовникът на лейди Чатърли” много преди Набоков да направи това с “Лолита” (1955) се заселва в Хампстед през 1915 г. Катрин Мансфийлд го последва, връзката им е както “квартална”, така и силно емоционална. Той вече е написал “Белият паун”, но славата и скандалът идват със “Синове и любовници”, и естествено, лейди Чатърли… И той като Кийтс умира от туберкулоза, млад, като нашия Йовков…

Ако продължите по криволичещите улички ще стигнете до Хампстед хийт парк. Огромен,790 акра, обявен за “вечен и неприкосновен” от кметството през 1871, така че лондонските силови групировки от всякакъв вид да не могат да го застрояват и презастрояват като прочутата Морска градина на Варна.

Или ще се окажете пред къщата на Джон Голсуърти на “Гроув лодж” живял тук от 1918 до смъртта си през 1933. Къщата е добре поддържана, цялата в бяло и с малка градина. Недалеч от нея е уютната “Холи буш” пивоварна, където и до днес може да се изпие една хубава бира. А художникът Джордж Ромни (1734-1802) ви гледа от синята си плоча на “Холи буш хил” номер 5 и ви подсказва дискретно да погледнете в нея.

Но най-страховитата гледка е един огромен оранжев котарак, който сякаш пазеше къщата на сър Уилям Уолтън, композиторът, написал маршовете за коронациите през 1937 и 1953 г. Този охранен змей не мърдаше пред обектива и се държеше като бенгалски или усурийски тигър, силен и надменен, знаейки чия къща пази.

И за да бъде картината пълна, на стотина метра от дома на сър Уолтън и неговия котарак, се мъдреше Хампстедската наблюдателница, приятна бяла къща с кула като катедрала. Разположена на върха на Холи хил, тя е била мястото, откъдето през 1830 г новосформираният хампстедски полицейски отряд е наблюдавал денонощно какви намерения имат местните апаши, които тогава не са се съобразявали със статистиките на Вътрешното министерство пред Брюксел или пред медиите, а са си крадели както си искат, както това става днес и в нашата татковина, въпреки оптимистичните статистики за домашна и пан-европейска употреба. Хубава сграда, още си стои чиста и добре поддържана, въпреки кризата и почти несъществуващите кражби и плячкосвания в района.

Впрочем, за чистотата. Лондон, включително и метрото, е много чист град, въпреки a) 9-те си милиона жители, b) липсата на кошчета за смет след терористичните атаки през лятото на 2005, c) неумението на BBC да организира еднодневна акция “Да почистим Англия за един ден”, защото очевидно англичаните правят това 365 дни в годината. Как го правят без кошчета за боклук, остава загадка. Кметът Борис Джонсън да обясни на нашите хора, плийз…
Ако се приложи мъдростта от нашата приказка “Сливи за смет”, ние ще бъдем затрупани с очарователния плод, докато лондончани ще останат без “слива в устата”…

7, Маунт Върнън, Робърт Л. Стивънсън

Вероятно ще трябва да спрем тази история пред желязното стъргало на старата къща на Стивънсън (1850-1894),с когото шотландците се гордеят толкова много. Бащата на “Островът на съкровищата”, над чийто страници като деца сме прекарвали дълги часове е живял тук. Къщата е скромна, ако се сравни с тази на Голсуърти, но писателите се измерват според стойността на книгите си, а не на обитаваните квадратни метри. Последните по-вървят за измерване Ай-Кю-то на квадратните глави в Мутралевци днес.

Колкото до желязното стъргало пред дома на писателя, аз го схванах повече като литературен символ, отколкото утилитарно приспособление за есенно-зимния сезон… Нещо като чистата риза на Йовков преди да седне да пише. Робърт Л. Стивънсън вероятно така е искал да се очисти от калта на всекидневието, преди да хване перото и да ни поведе в чудния свят на океани, морета, пирати и доброта.

Постепенно се смрачава, лебедите в езерото се оттеглят в резиденциите си сред листа от водни лилии, лондончани си отиват у дома след работния ден натоварени с храна и бутилка вино от близкия “Теско”, а Стивънсън, Кийтс, Оруел, Дикенс и Хичкок се връщат в кабинетите си за да продължат великото си дело. Жалко, че моят някогашен учител по английски сър Димитър Топалов, наричан още “Шекспир”, го нямаше с мен, за да им пожелае приятна вечер.

На другия ден BBC ни събуди с репортаж от снощния тв-дебат на кандидат-кметовете на Лондон и за плановете им как градът да стане още по-чист и още по- привлекателен. Нямаше репортажи за изядени от кучета професори и за митничари, разпределящи си дневната плячка.

Чарът на старата буржоазия, както намекваше Луис Бунюел, остава дискретен. И все още подтиква “Банишора” да мисли за Хампстед, докато пее “Върви народе възродени, към светли бъднини върви…”

Лондон - София