Във връзка с някои актуални публикации, както и с непресекващи комунистически заклинания по темата за спасяването на евреите от Царство България искам да допълня следните редове и една картинка.
Първо, смятам, че “спасяването на евреите от Царство България” във въпросния контекст е по-подходящ израз от утвърдилото се “спасяването на българските евреи”. Съчетанието “българските евреи” би могло да имплицира притежателни взаимоотношения, характерни за “египетските евреи” по Мойсеево време. Ето защо го отхвърлям като неуместно особено при въпросната деликатна тема.
Освен това то не е изчерпателно вярно във връзката, за която става дума тук. Употребяващият – вече добронамерено – термина “българските евреи” неминуемо би трябвало да включи в него и евреи, живeли извън Царството на територии, населени предимно от българи. Евреи, участващи в общобългарския икономически, културен и въобще обществен живот. Но тъй като поради познатите ни и очевидни причини тези евреи не са в числото на спасените, затова – пак повтарям – смятам, че следва да се говори за “евреите от Царство България”.
В един текст за годишнината от Ванзейската конференция вече бе писано за единственото, открито през 1949 г. копие от протокола, воден от Адолф Айхман. Страница 6 от този протокол би трябвало според мен да постави точка върху т.н. “спор” за спасяването или “неспасяването” на “българските евреи”. В таблицата, изреждаща изчерпателно числеността на всички евреи в Европа, подлежащи на “окончателно” или “финално” решение (вклч. тези от Швеция, Англия и Ирландия!?) в графата срещу България е посочена цифрата 48.000.
Ето това е точният брой на евреите в Царство България, на които е било отредено да поемат пътя към Берген-Белзен, Треблинка и Аушвиц. Други евреи за България Берлин не посочва. И именно те са спасени до един (вероятно цифрата е дори по-голяма и надминава 50.000). Точката е поставена.
Всичко друго, всички жалби и обвинения, предявявани от външна страна (тук включвам и проносирано комунистически български източници, защото така и не желая да ги приемам като вътрешен наш елемент) за неспасяването на евреите от Македония са чиста пропаганда, разчитат на невежество и незнание и целите им лесно се разнищват.
Съвсем друг е въпросът за личното отношение, което всеки от нас (за дедите няма какво да говорим, те са се явили вече пред друг съдник) би могъл или би трябвало да има към трагичната съдба на почти 12.000 хиляди евреи от земите под временна българска администрация в онези години. Особено като се има предвид, че в събирането и транспортирането им са участвали и представители на българските власти, наши сънародници.
Писал съм и друг път, че колкото и да съзнавам неумолимите тогавашни международноправни и особено политически обстоятелства, колкото и обективно невъзможно да е било спасяването на евреите от Вардарска и Егейска Македония не мога да не кажа, че ме мъчи съзнанието, че моята Татковина не е успяла да запази и тези свои, влагащи навярно последна надежда в нея, ближни и съседи.
Да, дори че ме е срам, че мои сънародници – по принуда или напротив, с триумфиращо сърце – са блъскали по вратите и са измъквали хора от домовете им по нощници и гащи за да ги товарят на ешелоните на Североизток.
Но това няма нищо общо с фантасмагоричния “монархофашизъм” в България, с упражнения по “Спасение и падение” от болшевишко-пропаганден тип и с бълнувания за някакъв “държавен антисемитизъм в България”, гарантиращи внимание в специфични учени среди и щедри “неправителствени” грантове…
Не, това за което пиша, е лично. За него всеки сам пред себе си дава отчет.
Аз взех, че го направих публично за да няма скрито, покрито.
Вземете последните новини.png)
