Народът срещу мазния картел на политици и олигарси

Поне според мен, в България винаги е ставало дума за два вида преход. Първият – българите да се съгласим помежду си, че искаме да станем нормална западна страна. Вторият, след него – да станем среднобедна, но нормална западна страна. Поне така писах в дебела книга за прехода, издадена през 2000 година.

Първият преход свърши в средата на 1999 година. Вторият преход е онзи, който се провали. Вместо да станем средно бедна западна страна, постепенно бяхме превърнати в среднобогата страна от Третия свят. Разликата между двата свята е – върховенството на закона.

В Третия свят няма такова нещо. Там върховенства волята на управляващите клики, а обществените ресурси се разпределят в полза както на управляващите, така и на техните приятели. В Европа отгоре е законът – правилата са еднакво за всички и министър, хванат с превишена скорост бива глобяван по същия начин, както и водопроводчикът, хванат за същото.

В Европа управляват слабите – защото саконът ги прави силни. В Третия свят управляват силните – онези с мускулите, бомбите и въоръжените подразделения. Защото над тях няма закон, който да пази слабите.

Не е въпросът в това, че законът е писан за Цеко Минев. Въпросът е, че по принцип в България законите се пишат, за да обслужват такива като Цеко Минев. И затова протестът, който се получи, е сравним единствено с големите революции от 1989-90-та и 1996-97-ма.

Протестиращите бяха съвършено наясно, защо са там. И затова дори парламентът да оттегли горския закон изцяло, протести пак ще има. Това не е краят на протестите, а тяхното начало. Защото поколението, което ги изнася на гърба си е точно онова, което бяхме ние преди 20-тина години – европейски хора, искащи да живеят в свобода и закон в рамките на европейската цивилизация.

Винаги – винаги – идва момент, в който натискът на властта срещу елементарното приличие и против грамотността извежда възпитаните и образовани българи на улицата. Точно това се случи в периода между 53-тия рожден ден на българския премиер и изборите в Гърция.

Както и през 1990-та, протестиращите са сами. Срещу тях е мазният картел, съставен от олигарсите, политическите партии (дори „сините” нарочно пуснаха закона да мине в парламента), властта и съпридружните й медии. За разлика от 90-та обаче, сега протестиращите имат собствени медийни, политически и властови ресурси. Имат комуникации „в реално време”, с което преодоляват жалките гърчове на медиите. Имат зад гърба си огромно обществено недоволство, с което преодоляват продажничеството на политическите партии. И имат куража да блокират столицата, което им дава собствена власт срещу убогото правителство и неговите плоски милиционерски номера.

Протестиращите разбраха това. Оттук е тяхното самочувствие, което е много по-спокойно и уверено, отколкото отчаяната смелост, примесена с чувството за някаква обреченост, която витаеше из въздуха през 90-та.

Това е само началото, защото започва нов преход – от среднобогата страна, разположена в Третия свят към среднобедна, но намираща се в Европа. В това е важно да се участва, тъй като нашата работа, започната в края на 80-те, не е довършена. А след като не сме си я довършили сме длъжни да бъдем там, на улицата, отново.

Българският бунт не е грозен, защото никога не е заради заплати, бонуси или привилегии. Българският бунт е прекрасен, защото винаги е за свобода, чиста република и всекиму своето. И всеки, който от девет дерета докарва вода за да обяснява, защо не е част от този бунт – всеки такъв просто иска да си остане в Третия свят.

Чака ни нов преход и имаме работа да вършим. И си е истински подарък от самия Господ, че тази работа сама по себе си е възвишаваща и красива.