BRIGATE ROSSE - «ЧЕРВЕНИТЕ БРИГАДИ» В БЪЛГАРИЯ?

От сега нататък нищо не е изключено. По всички правила на диалектиката – каквото почукало, такова се обадило. Във всеки случай, няма да са червени, а по-вероятно сини, зелени или някакви други.

В България няколко поколения израснаха, без да знаят изобщо какво означава тая организация, но както никога, днес тя може да бъде свързана с българската действителност, за което ще стане дума по-нататък. Така наречените «Червени бригади» беше италианска марксистко-ленинска организация, отговорна за редица насилствени актове, убийства и грабежи. Основана в 1970, организацията си поставя за цел да създаде «революционна държава» чрез въоръжена борба и да извади Италия от НАТО. За едно десетилетие организацията се опитва да дестабилизира Италия чрез саботажи, обири на банки и отвличания. Към 1984 повечето от нейните членове са заловени и осъдени след демонстративни процеси, а някои от водачите й бягат във Франция. Повечето от членовете й са деца на средната класа и висшето общество в Италия, образовани, арогантни и презиращи политическия статут – не по-различни от «професионалните революционери» на Ленин и Троцки, които считат себе си за лидери на пролетариата и носители на единствено правилните идеи за бъдещето на Русия.

Много наивни са обаче онези, които си мислят, че в 70-те години на миналия век такава организация би могла да съществува без изричната помощ на чужди сили. В случая това са Чехословакия и Палестинската Освободителна Организация (ПЛО), и двете по тоя начин внасящи своята лепта в експанзионистката доктрина на съветския комунизъм. Съветски оръжия и експлозивни материали намират пътя към Италия през установени канали за пренос на наркотици. Тренировка и тактическа подкрепа се предоставя от Чехословакия и ПЛО в отдалечени бази в Северна Африка и Сирия.

На българския фон това е времето на апогея на дейността на всеизвестния «Кинтекс», търговец и контрабандист на оръжия, наркотици и цигари, част от дейността на който е отивала и в подкрепа на групи като «Червените бригади».

Според изнесените от Митрохин архиви на КГБ, италианската комунистическа партия праща три официални оплаквания до съветския посланик в Рим срещу чехословашката помощ за «Червените бригади», на което Съветския съюз не реагира изобщо. Това става една от няколкото причини за прекъсване на тайните връзки на италианската компартия с КГБ, последвано от  пълно скъсване на отношенията в 1979.

ЕВРОКОМУНИЗЪМ

Много по-интересен е фактът, че по същото време, тоест седемдесетте и осемдесетте години, някои западноевропейски компартии  възприемат идеи за практическа трансформация на обществото, които са по-подходящи за западноевропейските страни и по-малко зависими от контрола на съветския комунизъм. Франция не е между тях – тя е една от малкото твърди привърженици на Съветския съюз още от времето на Коминтерна. Еврокомунизмът е известен още и като «неокомунизъм». Негов теоретик е Антонио Грамши, основател на италианската компартия и ранен критик на сталинизма,  според който еврокомунистите трябва да изразят по-голямо доверие към демократичните институции на страните си и да включат в партиите си средната, тоест буржоазната класа, както и да изразяват публично критическите си възгледи към Съветския съюз.

Това фактически е шамар за съветския идеологически  монопол и край на неговата недосегаемост, унаследена от сталинизма.

ХЕЛЗИНКСКИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

Събитието, което прави от «Червените бригади» истински анахронизъм, е Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, проведена през 1975 година в Хелзинки. В нея участват 35 държави, включително САЩ и Канада, но без Албания и Андора. Всички те подписват декларация, която цели да подобри отношенията между комунистическия блок и западните страни.

Точките, които определят тия отношения, са следните:

1. Равноправен суверенитет, уважение към правата, присъщи на суверенитета;

2. Въздържане от заплахи за използване на сила;

3. Ненарушаване на границите;

4. Териториална цялост на всяка държава;

5. Мирно разрешаване на проблемите;

6. Ненамеса във вътрешните работи;

7. Уважение към човешките права и основни свободи, включително свободата на мисълта, съвестта, религията и вярванията;

8. Равноправие и национално самоопределение;

9. Сътрудничество между отделните държави;

10. Добросъвестно изпълнение на задълженията съгласно международните закони.

Самият факт, че Съветският съюз се е навил да подпише такъв документ на такъв голям международен форум, е свидетелство за стремително западащото му влияние, особено след агресивната простащина на интервенцията срещу Пражката пролет през 1968. В самият Съветски съюз се засилва дисидентското движение, съветските евреи напускат страната и въпросът за човешките права става централна тема. Документът обаче е и признание за провала на сталинската доктрина за износа на революции в целия свят. И най-важното – икономиката на СССР се приближава към своя пълен провал и се нуждае отчайващо от западни инвестиции. Полугладна Русия губи своя статут на неоспорим лидер на комунистическите партии в света.

БЪЛГАРСКИЯТ РЕОТАН

Обществената реакция срещу пост-комунистическите мутанти в България се движи по принципа: «по-добре късно, отколкото по-късно, за да не стане най-късно». Ревизия на комунизма от самите комунисти в България не е имало и още няма. На улицата най-после излезе някой да протестира, макар и за такава невинна кауза като горите. Мили и наивни дечица-технократчета, вярващи в силата на компютрите си и окуражавани от разочарованите си родители! Те дори имат и свой манифест – колко емоционално!

Не е зле обаче да се досетят, че пред себе си имат държавна машина, управлявана от комунистически мутри като Бойко Борисов и Цв. Цветанов, които са директни произведения на предишния петдесетгодишен комунистически терор. Зад тях стоят комунистически олигарси, недосегаеми за закона. Зад тях стои и втората власт на пребоядисаната Държавна сигурност. Те и досега могат да затворят устата на един журналист завинаги или да купят душата му, да залеят с киселина лицето на свидетеля или да обвият в съдебна забрава услугите на всяка престъпническа мутра.

Насилието е неразделна част от тяхната идеология и отдавна е част от природата им. Тя е тяхната «генетична любов». Червените бригадири действат необезпокоявани в България още от 1944. Това не са италианските «кафе-социалисти» обърнати на терористи, на които държавата дава статут на  «пребоядисани» и на които милостиво прощава като “colaboratori di giustizia”. Когато един Цветанов подметне, че «между протестиращите може да има терористи», компютърните еко-протестанти би трябвало да се задействат за своята правна политическа защита и да се огледат кой между тях е ухо на Цветанов и кой агент-провокатор.

И до днес Станишев, синът на един такъв терорист, развява червеното знаме над неговите бузлуджански червени бригади и иска отново да е на власт. Между нас няма наивници, които мислят, че става въпрос само за горите, нали?