Да си припомним: "Гражданско неподчинение" от Хенри Дейвид Торо

В интервюто си с Петко Цветков от фондация "Биоразнообразие" миналата неделя водещата на  рубриката  "Нищо общо" (част от предаването "Нека говорят" по Би Ти Ви)  Диана Найденова обясни на госта си че като се организират по интернет, протестиращите организации трябвало да инструктират хората си къде се събират и как ще протестират и да не блокират ключови кръстовище на столицата. Когато той се опита да обясни, че и това е "съвсем нормална форма на протест, след като са изчерпани всички останали форми и никой не ги чува", Найденова го прекъсна с обвинителен тон: "Не, не, господин Цветков! Това е гражданско неподчинение!". 

По този повод "Дневник" припомня част от аргументацията на прочутото есе на американеца Хенри Дейвид Торо "Съпротива срещу гражданското правителство", по-известно под заглавието "Гражданско неподчинение". То е написано в далечната 1849 г. и макар да съдържа елементи на анархизъм, всъщност призивите на Торо целят по-скоро подобряване на управлението. И между другото, казва: "Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата." *

 

"От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето правителства са нецелесъобразни." (...)

За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае."(...)

По замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. (...) Но говоря ли по същество и като гражданин, аз - за разлика от наричащите себе си неправителствени люде - се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му - това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление. (...)

 

Първо да сме хора, а после - поданици

Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това - поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. (...)

Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин - не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Най-често са напълно неспособни на каквито и да било свободни проявления на разсъдливост и нравственост... И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани. Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. (...)

Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв.  Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него, е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем. Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина.(...)

 

Носи ли недоволството удовлетворение

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. (...)

Как е възможно човек да бъде удовлетворен просто от това, че има мнение? Къде е удовлетворението, ако той е на мнение, че е недоволен? Ако съседът ти те измами с един-едничък долар, нали не оставаш със скръстени ръце, удовлетворен, че знаеш за измамата, че говориш за нея или дори че го молиш да ти плати дълга, ами незабавно вземаш решителни мерки, за да си получиш цялата сума и никога повече да не бъдеш мамен. (...)

Несправедливи закони съществуват: ще приемем ли да им се подчиняваме, или ще се опитаме да ги подобрим и само додето успеем, ще ги спазваме, или пък незабавно ще се заловим да ги нарушаваме? При правителство като понастоящем нашето хората обикновено решават да изчакат, додето убедят мнозинството да промени законите. Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство. ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява, още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? (...)

 

Престъпи закона, когато несправедливостта те превръща в свой проводник

Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.

Колкото до възможността да си послужиш със средствата, осигурени от държавата за разправа със злото, то на мен подобни средства не са ми известни. Или поне отнемат твърде много време и човек може да си отиде, преди да е успял да ги приложи. А мен ме занимават съвсем други въпроси. Дошъл съм на тоя свят не с цел да го пригодя за живеене, а за да живея в него, бил той добър или лош. Човек не бива да се занимава с всичко, а с НЕЩО; и след като не може да се занимава с ВСИЧКО, няма причина да става маша в ръцете на злото. Да се допитвам до министър-председателя и законодателните органи е точно толкова мое задължение, колкото е тяхно задължение да се допитват до мен. Ами ако не ме чуят - какво да правя тогава? Ето случай, за който държавата не е предвидила разрешение: самата й конституция отразява злото. (...)

Подайте всецяло гласа си - не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството - тогава всъщност не е и никакво малцинство; противодейства ли обаче всячески, става непобедима сила."

*Откъсите са от изданието "Уолдън. Гражданско неподчинение Хенри Дейвид Торо", издателство "Народна култура", 1993г., превод Албена Бакрачева