Писма от Москва - 2

 

 

Днес не исках да пиша. Дойдох си късно от работа, изморена, мислех да се заема с редактурата на тома за „Литературно наследство“ или просто по-рано да легна да спя. Исках също да обмисля какво и как да ти пиша за ставащите в Москва събития, та всичко да е последователно и логично. Но не, не се получи. Само щом си налях чай и включих компютъра и филологическите файлове, узнах новината, че в самия център на Москва, на метростанцията Барикадная ОМОН жестоко „развинтва“ протестиращата младеж. У нас сега най-популярните и използвани нововъведения в езика са „започнаха да развинтват“, „завинтиха“, които се употребяват в случаите, когато полицията хваща даден човек, извива му ръцете и го води в колата или автобуса, предназначени за превозване на задържаните и арестуваните. От този глагол има прекрасно съществително – „винтоване“: то обозначава случаите на масови и груби, безцеремонни задържания. Има и друга хубава дума – „да затвориш“; сега това означава да хвърлиш човека в затвора, да го арестуваш по изфабрикувано дело. С други думи, да го задържиш и ... да затвориш вратата след него. Просто да я затвориш. Задълго.  

Та ето, прибирам се и научавам, че на Барикадная става „винтоване“. По интернет има предаване наживо – викове, сражения с омоновците, скандират: „Позор!“, „Фашисти!“ Отначало замина една пълна арестантска кола, после и друга. На един от автобусите спукаха гума и той тръгна, „куцайки“. Ако намерят онзи, който спука гумата, ще му затворят вратата.

Разгонват лагера на протестиращите. Младежи, още деца. Задържаха всичко на всичко (!) 20 или 30 души. Сега 20 задържани ни се струват малко.

Предисторията е следната. След 6 май, когато ОМОН започна да задържа наред на улиците хора с антипутинска усмивка и бяла лентичка, младежта реши да остане на булевард „Чистые пруды“. Разположиха лагера на едно парче земя пред идиотския паметник на казахския поет Абай Кунанбаев. Останаха там да пренощуват. И заживяха там живот на протеста – даже без лозунги, просто започнаха да живеят и да бодат очите на властта. През нощта оставаха няколкостотин, а понякога и няколко десетки души. През деня обаче целият протестен електорат се стремеше насам. Към девет часа вечерта се събираха хиляда и петстотин – две хиляди души, от най-различна възраст и най-различни професии. Всички говореха за политика – толкова страстно и с такава наивност, каквито не мога да си спомня от 1991 година насам. А също така четяха и лекции – понякога за това как да се организира протест с пряко действие, друг път – за реформата в образованието, а аз вчера слушах час и половина лекция за пеенето на птиците... И пееха в съпровод на китара. Вчера, както чух, пяха старата песен на Виктор Цой „Нашите сърца искат промени“. Това е симптоматично. Абай Кунанбаев – един нещастен поет и просветител, остатък от псевдодружбата между Русия и Казахстан (защо иначе на него, абсолютно неизвестен в Русия, ще му вдигат паметник на булеварда), стана символ на протестното движение. То, по образец на американското Уолстрийт, получи от паметника и самото си название Окупай-Абай (т.е. движение на ония, които окупираха Абай). Започна да излиза дори и вестниче.

 Властта мисли-мисли какво да прави с това и накрая го измисли – в характерен за нея стил. Подкокоросаха група жители-негодници от съседните блокове и те подадоха жалба в съда, че, видите ли, в лагера не се спазват санитарните норми, че, видите ли, шумят и пречат да се спи. И, накрая, че са сгазили тревата в градинката... Съдът бързо, направо мълниеносно разгледа жалбата и вчера постанови лагерът да бъде ликвидиран. При това оцениха щетите за това, че са стъпкали тревата на ... 20 милиона рубли!!! Четиридесет рубли са едно евро, така че сам можеш да сметнеш. Това не просто е немислимо, то си е направо отвъдно. И този акт също е една от характерните прояви на наглостта и безпардонността, които отличават отношението на нашата власт към народа ни. Вчера всички бяхме изплашени и щом чухме за това решение на съда, се затичахме към Чистые пруды. Там обаче всичко беше спокойно, всичко си беше както обикновено. След това дадоха официална информация, че до 12 часа на следващия ден, т.е. днес, няма никого да гонят. Ние си тръгнахме. Естествено, ОМОН нападна призори, когато там има най-малко хора. Унищожиха лагера. Разбира се, ние не можехме да го спасим, но все пак е много обидно, от подлостта е обидно. А младежта се премести на друго място. И пак същото – „винтоване“. Заяли се за това, че хората са ... яли. Значи, сега вече група хора не може да се храни по улиците на Москва. Нещо смешно: в процеса на атаката на ОМОН изчезна касата на лагера – 250 хиляди рубли. Омоновците просто са ги задигнали... И запасите вода дори са отмъкнали.

Сега отново се събират арестантски коли. Не зная какво чувстват тези, които са на площада, но на мен ми е страшно, болно и срамно. И да се откъсна от това зрелище е невъзможно. И моите нежни либерални, мъдри, интелигентски възгледи се рушат. И на самата мен ми се иска да спукам гума и да ударя омоновец. Удивително е до каква степен е търпелива днес младежта. Те се стремят да спазват реда и законността. Смятат, че ако изпълняват указанията на полицията – да не ходят по тревата, да не разпъват палатки, да не сядат на постелки – на тях ще им разрешат да останат. Може скоро да ни помолят и да не дишаме. Очевидно е, че не можем да се договорим – нито за дреболиите, нито за принципите. И тия, които сега обещават да не ходят по тревата, с всяка минута все по-ясно разбират това. Скоро те ще започнат да действат другояче, понеже престанаха вече да се боят. А засега всички напрегнато очакват действията на ОМОН.

Изпращам снимки – Окупай-Абай: последният ден, т.е. снимано е на 15 май.

 

Поздрави,

Моника