ДС в музея? А как да я изгоним от живота си?

“Време е да пратим ДС окончателно в музея” – това заяви президентът Росен Плевнелиев в Берлин, веднага след срещта си с президента на Германия Йоахим Гаук.

Да, време е. Крайно време е дори. След десетгодишното президентстване на един типичен ДС-кадър, думите на сегашния български президент звучат освежаващо. Той определи президентството като институция, “свободна от Държавна сигурност” – и подчерта, че има предвид буквалното изпращане на ДС в музея – сиреч правене на музей за същата.

Точно там обаче е големият проблем. Защото правенето на музей няма да изгони ченгетата от българския живот. Нещо повече – те вероятно биха се зарадвали на тази инициатива – тъй като им осигурява индулгенция. Вижте – ще кажат те, ДС е минало, музеен експонат. Стига с конспиративните теории – никакво ДС няма в реалния живот. Прочее ние нямаме нищо общо...

Не бих се учудил ако ченгетата не само се зарадват, но и буквално подкрепят инициативата. Например ако Димитър Иванов, известен също и като Митьо Гестапото, изрази желание да финансира правенето на музея. В крайна сметка защо не – нали той е сред учредителите на наградата на името на Стефан Стамболов, която беше връчена на най-големия рубладжия в България – бившия президент Георги Първанов, колега на Димитър Иванов по ДС линия.

Разбира се, важно е да се направи музей, който да експонира престъпленията на ДС. Такива музеи има в почти всички бивши социалистически страни. С тази дребна подробност, че техните експозиции не се ограничават само с престъпленията на бившите тайни служби, а визират престъпленията на бившите тоталитарни режими. И техните концепции са подчинени на презумпцията, че има пълно покритие между комунистическата власт и нейния репресивен апарат – покритие в едно общо престъпление, което може да бъде определено като геноцид срещу съответните народи, като драстично потъпкване на гражданските права и свободи.

Далеч не е сигурно, че в България има подобно осъзнаване на процесите в близкото минало, позволяващо превръщането на ДС в музеен експонат. Имаме вече един лош прецедент: музеят на социалистическото изкуство. Вместо да представя идиотията на същото и да демонстрира унижението на твореца, сведен до обслужващ идеологията персонаж, този музей е мислен и съставян като място за възхвала и преклонение пред изкуството на социализма. И наистина е чудно какво търси Вежди Рашидов в ГЕРБ – дори само този музей доказва, че реалното му място е в БСП.

Много по-важно от правенето на музея обаче е правръщането на България в зона, свободна от ДС. Защото има едно желязно правене в музейното дело: в музеен експонат може да се превърне само онова, което вече го няма в реалния живот.

ДС обаче я има. И доказателствата за това имане са ежедневни – можем да ги проследим по протежението на целия преход към демокрация. Става дума за едно наистина уникално битие – Държавна сигурност формално бива заличена като институция още в началото на прехода, за да се възроди като мрежа, като тайно общество, запазвайки всичките си възможности за манипулация и влияние върху политическото и социално битие на българите.

Трудно можем дори да изброим процесите, в чиято основа стои тази мрежова структера. Ето само някои от основните: източването на милиарди от външния дълг, натрупан в последните години на социализма; препирането и връщането им в България; създаването на мафиотските групировки – при това изцяло, без изключения; съсипването на дребния и среден бизнес чрез рекетьорски акции, корупционни практики и административен произвол; изграждането на едрия финансов и индустриален елит; правенето на кухи банки и финансови пирамиди; повторното ограбване на България чрез банковата криза от 1996-1997 г.; придобиването на основните активи от собствеността на държавата чрез масовата и касова приватизация; дискредитирането и разлагането на съдебната система; култивирането на амнезия и социален цинизъм чрез медиите и чалга-културата; руинирането на гражданското общество и съпровождащите го нравствено-етични ценности...

Трябва ли да продължавам? Може да се добавят още много неща. Но и тези са достатъчни, за да се убедим, че ДС-мрежата не е музейна ценност, а реален фактор в нашия общ живот. И преди да я пращаме в музея, трябва да направим нужното, за да обезсилим нейните пагубни влияния върху българското общество.

Ако българският президент иска да бъде последователен в своите усилия, достойно наченати с напъждането на сутрудниците на ДС в дипломатическия ни корпус, той би трябвало да се стреми наистина да превърне страната си в зона, свободна от ДС. Като застане зад искането за лустрационно законодателство например. Никой не обвинява една Чехия или една Полша в потъпкване на човешките права за това, че са въвели такова. Ние не сме – но бяхме на една права в стартовите си позиции с тези страни. Можем да видим къде са те сега – и къде сме ние – и да се запитаме дали именно мрежата на ДС не е един от най-сериозните фактори за печалното ни дередже.

Не зная дали и доколко един такъв жест би бил ефективен. Но мога да гарантирам, че един такъв жест би бил разбран и оценен – и от хората, които избраха българския президент, и от външния свят, пред който той представлява страната ни. От хора като Йоахим Гаук например, който дължи огромния си международен авторитет именно на волята и усилията си да прекъсне връзките на ЩАЗИ с днешния ден на Германия – и да превърне тази мракобесна институция в реален музеен експонат.