Александър Попов Почти половината от населението на община Велинград е българомохамеданско. Това са потомците на ислямизираните най-вече през ХVІІ век българи, опазили майчиния си език, жители предимно на кметствата от високия район на общината. На битово равнище отношенията между двете общности, християнска и мохамеданска, каквито ги заварих тук, бяха напълно доброжелателни. С течение на времето селищата постигнаха значително икономическо и културно развитие. Построиха се пътища, училища, културни домове. Наред с традиционния лесодобив, разви се и местна промишленост. Но режимът допусна две грешки с тежки последици: натрапената колективизация на земята и насилствената за повечето местни хора подмяна на имената, приключила в началото на седемдесетте години на миналия век.
За колективизацията вече писах, тук ще коментирам преименуването. Типичен белег на тоталитарната система е да овладее и контролира всичко: от икономическата база до самосъзнанието, ума и волята на хората. Режимът не се подвоуми да посегне и върху най-чувствителното място – името на човека. Прекъснат бе рязко и върнат назад естественият процес на вграждане на това население в българската нация - доста напреднал в града и близките села, по-бавен и труден в отдалечените.
Затънал в дългове, изчерпан и започнал да деградира, режимът извади националистическата карта в опита си да спечели доверие и подкрепа. Но объркан, безпомощен и безпринципен усложни още повече политическата ситуация. Предисторията е дълга: като се започне от социалистическия интернационализъм /пролетариатът няма родина/ и се премине през коминтерновското разделение на нацията на македонци, тракийци, мизийци... И по-нататък: разгрома след Девети септември на патриотичната самодейна организация на българомохамеданите Дружба „Родина”, обявена за фашистка. Активистите й бяха натикани в лагери и затвори, а водачът й - ликвидиран след скалъпен шпионски процес. Който е чел простодушния, но и покъртителен разказ на Асен Зеров от Рудозем, не е могъл да не възроптае срещу управниците, унизявали и преследвали българи зарад българското им народностно съзнание. Да не пропуснем и насилствената македонизация на българите от Пиринския край през декември 1946 година. И след всичко това - остър завой на 180 градуса, но пак с присъщото на режима насилие.
Историкът проф. Петър Петров обаче е на друго мнение. От посещенията и срещите му в този край личното му впечатление било, че огромното мнозинство от българите мохамедани приело с облекчение премахването на турско-арабските имена. Ако имало насилие, то било дело на фанатици и туркофили против ония, които изявявали открито българската си принадлежност / в доклад на научната конференция в Смолян на 29 октомври 2009 г./
Авторът на настоящата статия не е „посещавал този край”, а е живял десетилетия сред тия хора и е съпреживял тяхната обида и болка. Имаше наистина „огромно мнозинство”, но го видяхме по площадите след Десети ноември, в многолюдните и шумни протести срещу насилственото преименуване. Режимът се опита дори да изтрие паметта за мюсюлманските имена. В архива на Общинска болница Велинград открих протокол за унищожение чрез изгаряне на документация, включила истории на заболяването, книги за прием на болни и за ражданията, в които са вписани мъже, жени и деца с такива имена. Изгарянето е извършено въз основа на строго секретно писмо на Министерството на народното здраве № 0053 от 18. 02 1985 година.
Параграф 1, алинея 9 на променения от Великото народно събрание Закон за имената на българските граждани постанови: „Редът за възстановяване на имената се прилага при строго спазване на доброволно и свободно изразената воля на заявителя”. Този текст остана само на книга. В общините и кметствата, които контролираше, Движението за права и свободи подхвана добре организирана, настъпателна и дори агресивна акция за възстановяване на имената чрез психически натиск, административна и икономическа принуда. Едновременно бе подхваната и целенасочена акция за турцизиране на българомохамеданите. Хората с българско самосъзнание се почувстваха застрашени. Всичко, което напомняше за българското потекло на това население, трябваше да бъде заличено. Не бе достатъчно да се изхвърлят фамилните окончания на –ов, -ова и –ев, -ева. Започнаха да изчезват и самите фамилни имена с български корен, просъществували столетия. „Възродителният процес” започна с насилие и приключи с насилие.
През декември 1992 година в страната се състоя преброяване на населението. В градовете Велинград и Ракитово, както и в селищата около тях – Драгиново, Костандово и Дорково, хората с мюсюлманско вероизповедание, посочили турска етническа принадлежност и турския език за майчин, бяха между 2 и 7 %. В селищата от високия район обаче - Сърница, Света Петка, Пашово, този процент отскачаше от 80 до 98. А в Медени поляни, Бутрево, Всемирци достигаше и 100. В кметствата, управлявани от ДПС, турцизацията напредваше напористо и безпрепятствено.
Коранът, както и Светото Писание, счита за грях лъжата и я запретява /Сура 2:10, Сура 6:24, Сура 9:77/. Това не спря хиляди българогласни мюсюлмани от района да престъпят Божия закон, отговаряйки на въпроса кой е майчиният им език. На следващото преброяване през 2001 година броят им в община Велинград надмина 5000 души. Споменът за „възродителния процес” бе все още жив и болезнен. Потърпевшите видяха в лицето на ДПС единственият гарант за своите права и свободи. Дано проумеят един ден, че няма по-надеждна защита срещу дискриминацията от твърдите либерални принципи и практики на европейските институции.
През 2003 година, на годишнината от бунта срещу преименуването в село Корница, заместник-областният управител на Пазарджишка област Реджеп Моллаахмед, българомохамеданин, заяви: „Нашият език си е турският и си го искаме за официален... Християните - вън от Родопите!” След избухналия скандал управникът бе отстранен, но надъхани като него има и днес.
Преди последните парламентарни избори се бяхме събрали на площада в квартал Чепино, за среща с кандидати на Синята коалиция. Пред нас спря автобус на ДПС с мъже и жени, участвали в предизборна среща. Като разбраха кои сме, разгорещена кадъна се закани: „Ще Ви турим чалми на главите, да знаете!” А мъж зад нея добави: „Където е текло вода, пак ще тече!” Демек, където е било турско, пак ще бъде!
Ето ви я приложена на местна почва неоосманистката доктрина за хегемония на днешна Турция над земите на бившата турска империя. Ето го и резултатът от прословутия „етнически модел” на Ахмед Доган, „стратегическият съюзник” на БСП.
Българомохамеданите и турците бяха преименувани, но си останаха такива, каквито бяха. Същото се случи и с комунистите. С едно уточнение: има разлика между комунист и партиец.
Държавна сигурност, водещата репресивна машина в т.нар. възродителен процес, се оказа водеща и в обратния процес – възстановяването на имената. Тя продиктува устава на ДПС, курдиса и своя агентура в ръководството на Движението. Тайната и крайна цел бе да се подкопае, да се овладее и дирижира демократичния преход. Погрижиха се и за вероизповеданието. И двамата главни мюфтии, които си оспорват сега титлата - и старият, и младият, се оказаха бивши агенти на Държавна сигурност.
В преброяването на населението през 2011 година в община Велинград се самоопределиха като турци 1540 души, при над 5000 в предишното. Случи се и в други общини на Западните Родопи. Загубило позицията си в държавното управление, ДПС загуби и част от възможностите си да притиска и манипулира българомохамеданите.
В Русия, на територията на Волжко-Камска България, създадена от потомци на Кубратовите прабългари, забравен от нас народ се завръща към българския си корен, въпреки многовековното потисничество от монголите, от руското самодържавие и болшевишката диктатура. Народностното самосъзнание не е престанало да мъждука, а напоследък и просветна. В книгата си „Величието на Волжка България” доцент Татяна Яруллина, председател на фондация „Българска вселена”, пише: „Вековното мълчание и изолацията между братята свърши, семейството започва да се събира”. Цитиран е историкът А.Халиков, според когото видни руски фамилии като Суворови, Кутузови, Корсакови, Гогол, Глинка, Булгакови са прабългарски по произход. Също и бележитата поетеса Анна Ахматова, по баща Горенко, приела за литературен псевдоним името на далечния си родственик по майчина линия хан Ахмат.
А у нас? Значителна част от население, свързано от векове с българската държавност, с народа и езика ни, се отродява в наши дни. Проблемът е сложен, изисква такт, умение, добронамереност и почтеност в подхода. За съжаление всички правителства след Освобождението, както буржоазните, така и комунистическите, допуснаха груби грешки. Първите - с пълната си немара към съдбата му, вторите – с държавния си произвол. Разумна и последователна, държавната политика трябва да се опре върху междуличностните ни отношения на доверие, взаимоуважение и взаимопомощ. Нека загърбим равнодушието си, понякога и високомерието, а в отделни случаи и обидното отношение към нашите съотечественици българомохамедани. Един е начинът да ги приобщим: да направим името българин, езика, културата и държавността ни престижни и привлекателни за всички български граждани. Насилието е не само неморално, но и политически безперспективно и пагубно.
Казал го е още атинският мъдрец Солон: „Плодовете на насилието са нетрайни!” Ще прибавя: „И горчиви!”