След Сократ

Кой от днешните ни политици - особено управляващите, ще повтори чистосърдечно и осмислено, т.е. без поза, едно признание, изречено преди 2500 години: „Аз знам, че нищо не знам.” Трудно е, наистина е трудно. Лесно е по-скоро обратното - да се произнасяш с непосилна лекота по различни въпроси, да даваш оценки и да не търпиш възражения. По-лесно е да излъчваш компетентност „на повикване” - постоянно и веднъж завинаги. Тя си остава непомрачена, дори да се налагат корекции в движение, особено при положение че слушателската среда е търпелива и добронамерена. Дотолкова, че да не задава въпроси - защо вчера така, днес иначе, а утре - кой знае как.

А корекции в движение се налагат по различни поводи. Един от тях беше решението на ВСС да уволни дисциплинарно съдия Мирослава Тодорова. По повод на това решение министърът на правосъдието заяви, че е необходимо то да бъде преосмислено. Нещо, което тя очевидно е сторила, след като предишното й мнение беше, че решението е позитивно, защото най-после трябва да се вземат мерки срещу забавяне на делата. Липсата на дебат за вземането на това решение, която първоначално не я впечатли, сега попадна сред аргументите в подкрепа на евентуално преосмисляне.

От своя страна министър-председателят нарече решението на ВСС „провокация”, защото компрометира действията на правителството.

Междувременно Европейският съюз се сепна, че прибързано е приел България и Румъния в редиците си. Но индикации за това кого приема, бяха налице и преди членството да стане факт. Новите членки трудно се разделят с навиците от миналото - не искат и не могат да спазват европейските правила. Дали е искрено желанието за подобна раздяла. Дали Ангела Меркел би поела ангажимент да не закача някого и да спре митническа проверка в складовете му. По-удобна засега е инерцията на моментната потребност - тя създава правилата, които се менят в движение. Налице е върховенство на гъвкавото удобство над принципите, което поставя някои в положение на „по-равни” от останалите. Защо тогава чувството за отговорност и способността за самокритичност да не отстъпят място на лековато, но уверено разместване и замяна на нещата. И защо липсата на самокритичност да не прерасне в докачливост и непоносимост към всякаква критика.

Оказа се, че лифтовете на Витоша все пак можело и да заработят. И това щяло да бъде подарък за софиянци - писа една електронна медия. Какъв подарък е да се възобнови нещо естествено, от което столичани бяха лишени по напълно рекетьорски начин.

Министърът на енергетиката, икономиката и туризма получи „просветление” и съобщи, че ако не били ГЕРБ, токът щял да скочи с 30 %. Вероятно трябва да сме благодарни, че процентите са „само” 13. Засега.

Феодален принос към общата безрадостна картина се добави и в здравеопазването след приетия на първо четене от народните представители Закон за здравното осигуряване. По силата му който не си е платил здравноосигурителните вноски, няма да може да се разпорежда със собствеността си. Сериозна държавническа констатация ли е мнението, че „тарикатлъкът със здравните осигуровки приключва” и действително ли това е добро решение, което само трябва да бъде обяснявано надлъж и нашир. Изправянето пред свършен факт без дебат и противоречивите решения със съмнителна обществена полза подпалиха не един протест. Следват ги контрапротести, несъгласие и обвинения, но и неохотно отстъпление.

Дали наистина тази държава мрази гражданите си. И дали магистралите и заловените наркотици ще притъпят отчетливото им усещане за непокътнатост и недосегаемост на монополите.

Всичкото Мара втасала и създала конкуренция навсякъде, за да облекчи населението и да му предостави всякакъв избор, а не безропотно да си плаща космическите сметки на съответния сайбия. И не щеш ли - за всеобща радост и поради неотложна необходимост, планира да вземе от това население още 27 милиона лева, за да му построи български Лувър. Ако става въпрос за съхранение на националната памет, бихме могли да настояваме за архивите, които Червената армия е изнесла от България, след като ни „освободи”.Несравнимо по-естествено е да възстановяваме загубеното съдържание от документи – договори, факти и др., вместо да трупаме музей след музей с грандоманска последователност. Вече разполагаме с Музей на социалистическото изкуство. Но дали в него се предлага осмисляне на съмнителната естетическа стойност на експонатите. Или въпросният музей е нещо като мавзолей на сбъркано минало, което ни запрати в глух коловоз, спестил нормално бъдеще. Сам по себе си – без такова осмисляне, той изобщо не оправдава съществуването си. Експонатите присъстват като неоспорими истукани, взрени в „светлото” бъдеще.

През 80-те години на миналия век на мястото на днешния дворец на културата имаше паметник – колони с имената на участвалите във войните за национално обединение на България. Всичко това беше сринато и унищожено, за да се възправи днешният социалистически мастодонт – построен специално за 13-ия конгрес на БКП. Странна е държавна политика, която насърчава унищожаването на национална памет и заместването й с партийна такава. След заличаването на подобен паметник на българския дух, никакъв Лувър не би могъл да вдъхне живец у него – освен изкуствен и преднамерен – т.е. – неестествен.

Днес БСП претендира за имотите на БКП, но без отговорностите на последната за фалитите на държавата и отказа от национална идентичност с готовността за присъединяване към СССР – с всички произтичащи от това последствия.

Оценка за срутването на някогашните колони с национална памет няма. А може би историческата цедка е отпуснала отворите си и изхвърля всичко ненужно. Затова пък запазва присъствието в учебниците по история на днешната управляваща партия и на министър-председателя.

„Никога не сте имали и няма да имате по-демократичен премиер от мен.”

Той знае.