Девалвацията на вотовете на недоверие

За неговото сваляне гласуваха депутатите от БСП и ДПС. Депутатите от Синята коалиция отказаха да подкрепят този вот; неочаквано за всички Атака не се появи в пленарната зала; независимите почти целокупно гласуваха против вота на недоверие, а основната пледоария и големите хвалби за това колко читав  е кабинета на Бойко Борисов бяха изнесени от... Яне Янев.

Този резултат би трябвало да ни накара да се замислим. Вотът все пак беше внесен за провал в областта на правосъдието и националната сигурност. Има ли такъв провал? Има. За това свидетелстват най-малкото поредният доклад на Европейската комисия, поредните скандали, които тресат Темида, а също и пробивът на ислямския тероризъм на българска територия – за което като че ли никой не иска да поеме отговорност.

Следователно аргументи в полза на такъв вот не липсват. При това положение – има ли логика в отказа да бъде гласуван? Има – само дето е от друг порядък. Първата причина за този отказ са неговите вносители – които в битността си на предишни управляващи сами допринесоха за споменатите провали. Това обаче е по-лицеприятният аргумент; реалният се крие другаде. И това „другаде“ може да бъде дочуто в цъкането на часовника, който отброява времето до следващите парламентарни избори.

Една година преди тях никакъв вот на недоверие – колкото и добре аргументиран да е – не може да бъде гласуван при настоящата парламентарна конфигурация. И този факт е много добре известен на вносителите на вота – които дори и не са си помисляли, че биха могли да свалят правителството на Бойко Борисов. /А ако си го бяха помислили, едва ли биха внесли такъв вот/. Те имат друга, по-скромна цел – да изговорят основните си предизборни тези – и да проверят как работят същите в публичното и социалното пространство.

Впрочем гледната точка на самите управяващи не е чак кой знае колко по-различна. И те искат да изпробват своите аргументи и контрааргументи, на които ще разчитат по време на изборите. Искат и още нещо: да захранят определени страхове и да демонстрират самоувереност и чувство за правъзходство.

Забележете: при предишните вотове Бойко Борисов вадеше все едно и също плашило от торбата си. Ами като искат, нека го гласуват, казваше той. Веднага подаваме оставка – и да ги видим как ще се оправят те с кризата и с бакиите, които сами са натворили по време на своя мандат.                 Сега изобщо не си прави труда да присъства в парламента, когато се гласува вот на недоверие срещу неговото правителство. Знакът е очевиден – не ме занимавайте с глупости.

Този знак може да изглежда прекалено дърварски спрямо днешния ден – но никакво настояще не е в обсега на неговите цели. Неговата цел са изборите, а неговата енергия е психологическа. Някой сигурно ще го разчете като високомерие, но мнозина ще го разчетат като сила – каквато впрочем липсва на онези, които могат да я имитират единствено чрез репчене по време на омръзналия спектакъл, наречен „вот на недоверие“.

Прочее този спектакъл е до голяма степен изгубил своите контролни и озаптяващи изпълнителната власт функции. Никой вече не вярва, че чрез него могат да се свалят правителства. Той може да бъде /и е бил/ инструмент за такова сваляне – но не и негова причина – само ако има промяна в парламентарното мнозинство, ако управляващата коалиция се разпадне или управляващата партия се разцепи.

Тогава – ако ще и за неуспехи в областта на спорта да е, вотът може да се окаже успешен. Иначе е нещо като спаринг среща – разиграване преди реалния тупаник. И няма особено значение кой е прав и кой не е – нито пък какво иска да докаже застаналата зад вота партия.

В 36-тото НС например СДС поиска цели седем вота на недоверие срещу наложеното чрез долнопробен ченгеджийски комплот правителство на проф. Любен Беров – с мандата на ДПС. И седемте пъти това правителство, справедливо определяно като „правителството на Мултигруп“ и „правителството на мафията“, оцеляваше с гласовете на БСП. Което никак не попречи на сдоциалистите в последвалата предизборна борба да говорят за него именно като за правителство на СДС – и да приписват всичките му грехове на синята партия.

Вотът на недоверие е конституционен механизъм, който позволява изпълнителната власт да бъде коригирана и дори сменена, ако тръгне по кривия път – без за това да е нужно провеждането на парламентарни избори. За съжаление този механизъм просто не работи в условията на българския преход към демокрация. Тук водещите мотиви са други – и това пределно ясно личи и при последния такъв вот.

Ясно е например защо синята коалиция не гласува за свалянето на правителството, на което уж се явява опозиция – защото противното би означавало да подкрепи основния си политически противник и неговата депесарска патерица.  Ами Атака защо я нямаше? Защо креатурата на БСП и на техния върховен гангстер Яне Янев тегли такава баданарка на кабинета? Защо всички независими с такава охота поставят своя вот в зависимост с интересите на Бойко Борисов? Тези въпроси хем нямат отговор, хем имат един общопонятен и проясняващ ги контекст – идват избори. И всеки си прави някакви сметки за тях. При което не е особено важно дали вотът е убедителен или не е – също и къде е истината и къде – лъжата; кое е добро и кое – зло.

Причината е ясна. Просто политиката в България не е точно и само политика. /Ако би била такава, тя би видяла една от основните свои цели именно във формулирането и налагането на моралната мяра за различието между добро и зло./ Мисленето на българските политици е корпоративно. То не залага на възложената им от избирателите мисия, не залага на националния интерес. То залага на други едни интереси – партийните и личните.

И докато този корпоративност съществува, няма никакъв смисъл от вотове на недоверие. Този механизъм се изхабява, става досаден, превръща се в пошъл PR, в скеч от политическия миманс, в трибуна на репченото и опашатите лъжи.