Интервюта с емигранти - Емел Бояджиев: Мълчанието дава сила на страха (За него разказва Гертруд Рот-Бояджиев)

ИДЕЯТА ЗА ТАЗИ КНИГА

Винаги, преди да бъде публикувано, давам интервюто на моя събеседник да го прочете – етиката на журналистическата професия изисква жеста. Ето че направих разговор и с емигранта д-р Любомир Канов, но той нямаше време да го види във вида за печат, понеже трябваше да се връща в Съединените щати. Предложи ми да го погледне неговият близък приятел поетът Борис Христов. Майсторът на словото го хареса и ме попита: „Защо не подготвиш книга с такива интервюта?” „Защо пък не?” – помислих си аз. Диалогът ми с д-р Канов беше петият с политически беглец от комунистическа България. И се започна... Реших да бъдат двайсет и седем – числото е съвсем случайно, допада ми. Издирвах само изгнаници, не и онези, които са отишли в странство, за да се задомят там – макар че мнозина от тях също ненавиждаха режима и принасяха своята дан срещу него.

Намирах ги на официални форуми или по сведения от мои близки и познати. Търсех ги тези хора, тъй като всеки от тях, нейде по света, със способностите си се беше издигнал нависоко или още по-нависоко. А кариерата им можеше да бъде в родината ни... Тяхната загуба е вписана в тефтера с пораженията от червените злини.

Някои от моите събеседници са все така енергични и съзиждат живота си. Други вече са покойници – Жени Заимова, Джеймс Велков, Стефан Груев, Дими Паница... Съдбата на останалите не ми е известна. На всички съм благодарна, че мe допуснаха да се докосна до ориста им. 

                                                            Зоя Захариева-Цанкова

Гертруд Рот-Бояджиев е съпруга на интелектуалеца Емил Бояджиев, който през 1967 г. е „принуден поради екзистенциални трудности и обществено-политически нелепости” – както казва той – да напусне родината си. Бяга в Германия, където умира през 1993-а. Наскоро ИК „Петриков” издаде книга с фрагменти и писма на Е. Бояджиев. Г-жа Рот-Бояджиев е завършила история на изкуствата, етнология и музикознание в Мюнхен. Докторската й дисертация е върху средновековната живопис, тази е темата и на едната от нейните книги, а на другата – потребността на хората да рисуват. Доцент е в университета в Аугсбург, където преподава история на изкуствата.

                                              (В-к „Демокрация” – 3 ноември, 1996) 

Философ, теолог, славист, галерист, джазмен, съпругът ви е бил... Ще цитирам Радой Ралин: „Ако знаеха какъв човек беше Емил, всички религии биха родили една обща молитва.” Всъщност какъв човек беше той?

Въпреки че съм жена с остро чувство за свобода, признавам, че винаги когато ставаше дума за духовни въпроси, за мен той беше авторитет. Емил обгръщаше фактите от всекидневието с размисъл.  Способността за разсъждение идваше от широките интереси и от образованието му. Като кариера неговият живот едва ли беше успешен, но като прозрение, като цялостност на преживяванията и на промислянето върху тях, той беше завършена личност. Макар че смъртта го покоси твърде рано – едва 53-годишен – тя го завари достигнал интелектуално извисяване. В семейното всекидневие не се държеше патриархално, поемаше задълженията си по отглеждане на двете ни деца. Още в първите години на нашия брак особено силно ни свързваше общата страст към музиката. Макар че идвахме от различни посоки, в един миг усещанията ни за нея се съединиха – тя притежава способността да превежда човешките емоции. По-късно нова тема в дома ни беше завръщането към България – срещите с емигранти, с майчиния език. Наблюдавах разговорите между хората със сходна участ и научавах много неща за самия Емил. Видях сякаш на живо детството му, живота му в тоталитарната система, която за него просто беше тъпа. Контактите невероятно се разширяваха – от шофьор на камион до университетски преподавател – все приятели на съпруга ми.

Вие двамата сте били река – изповядва Емил Бояджиев – „Медиумът на нашето споделяне не е само словото, защото не се плъзгаме по повърхността.” Продължава ли у вас диалогът сега, когато другият е прекрачил прага на вечността?

Формата на този диалог вече не е същато, защото ситуацията не е автентична. Често се оказвам в положение, в което си задавам въпрос: „Какво би казал той?” Така разговорът между нас тече... От друга страна, негови качества, интонации, черти са закодирани в децата, аз непрекъснато ги откривам, живея с тях. Има и трети диалог, който отдавна започна, а трябва да го поддържам, защото имам потребност от него – постоянно идвам в България, срещам се с наши общи приятели, уча езика.

В писмо до своя приятел – американеца Алън Сукьониг, компютърен инженер, Емил Бояджиев казва: „Необходим ми е постоянен духовен живот, без да се разпускам (разпростирам, ширя) особено много в материално отношение.” Какво жертваше той заради извисяването на духа?

Най-голямата жертва е напускането на България. Често говорехме за тази жертва. В тоталитарната действителност той не би могъл пълноценно да осъществи своята душевност, своя емоционален свят. „Най-трудното – казваше ми – е да преодолееш собствения си страх.” Страхът да прекрачиш една граница, отвъд която последиците биха могли да бъдат и ужасни. Страхът да преминеш в неструктурирано и абсолютно неясно съществуване – без определени черти и опори.

Галерията, която сте създали в Аугсбург се казваше „Балканика”. Защо избрахте това име? 

Аз съм нейната кръстница. Емил много музикално произнасяше някои думи, които му харесваха, и често ги повтаряше. Една от тях беше Балкан. Отворихме галерията-магазин през 1982-1983 – за изложби на германски и чуждестранни творци, за продажба на автентични ръчно изработени произведения на изкуството от всички области на занаятите, за килими. Постоянно идваха най-различни хора – ей така, да си поговорят.  В Германия прагът на контактите е доста висок, отношенията са официални. Ние намерихме възможност да смъкнем този праг. Немският философ  Хайнрих Ромбах казва: „Всеки човек се нуждае от смислов порядък и от красота.” Изложбите, рециталите, срещите..., които бяха организирани в галерията, всъщност са израз на потребността да се потвърждава това единство в човешкото съществуване. Живеем в свят на свръхиндустриализация, която непрестанно произвежда отблъскваща грозота. Заниманието със старинни творби е възможност за разсъждение върху създаването на красота и нейното действие в живота.

И двамата пишете есета върху изкуството на килима.

В началото Емил беше търговец на килими, често пътуваше до Турция и вложената в тях култура силно го привличаше. Килимът е въплъщение на определен начин на живот – на една селска действителност; той носи специфично усещане за света и за природата; олицетворява вечна сигурност – дори в най-трудните условия – затиснат от тежък труд и от грижи, човек е в състояние да се доближи до красотата и да я създава. Когато магазинът беше отворен, ние се занимавахме с всичко, което съпровожда културата на килима – издирвахме и събирахме литература, посещавахме симпозиуми... Килимът не е икономическо понятие, той е екзистенциална позиция спрямо този начин за сътворяване на красота.

Приемате ли или отхвърляте днешните упреци срещу изкуството, според които то се дехуманизара?

Като всяко предишно изкуство и съвременното притежава различни направления и качества. Съществува обаче едно принципно условие, което ни кара да се занимаваме с него – сътворено е във времето, в което живеем. Аз не мога да искам да бъде едно или друго, то е плод на това именно време. Моята задача е да си задавам въпроси и да се опитвам да си отговоря – защо то е такова, каквото е; какви  са неговите шансове и трудности за среща с публиката. Няма да скрия, че в много отношения ме плаши – непрекъснато подлага на изпитание моите представи за красота, за изкуство, за култура – и аз съм принудена постоянно да ги променям. Животът е процес, не можеш да държиш веднъж завинаги на някои представи за него.

Погледнато през призмата на съвременното изкуство, какво е психическото състояние на човечеството днес?

Принципната разлика – между нашия съвременник и предшествениците ни отпреди столетие – в психологическото приближаване на човек до света е в скоростта (не единствено на самолета), с която трябва да се съобразяваме. Тя решително променя възприятията на хората. Трябва да се съобразяваме и с различните носители  - филми, микрофилми, фотографии... – които определят нематериалния начин на съхранение на културата. Мнозина не могат да се доближат до съвременното изкуство, защото търсят в него материален израз, материалност, а то вече не я притежава – тази негова днешна природа го отличава от всички предишни етапи на развитието му. Промяната на традиционното мислене е много трудна задача. Всъщност става дума за предизвикателство, отправено към всички нас.

Вашето, както казвате, нехронологично разбиране за историята на изкуството в какви посоки ви води?   

Интересуват ме по-общи въпроси – как то се появява, при какви обстоятелства съществува и се променя. В индустриалното и постиндустриалното общество проблемите за природата и характера на изкуството непрестанно се поставят по нов и различен начин, търсят се нови и различни отговори.

Намерихте ли обяснение на въпроса: „Защо хората рисуват?”

От години като доброволец развеждам посетители из музеите на Аугсбург. Искам да разбера как те се приближават до изкуството, по какъв начин гледат на него и го възприемат, защо, без да го разбират, без да са подготвени, изживяват една или друга емоция – каква е тя и как възниква. Именно при срещите с картините, скулптурите... мнозина изпитват чувства, каквито не се пораждат при контактите им със себеподобните. Повечето хора рисуват, за да си изяснят нещо, други – за да се върнат към детството си. (Обикновено те не приемат съвременното изкуство.) Успях донякъде да проникна в тяхната мотивация, но чувствам, че не мога да навляза достатъчно дълбоко, защото са необходими повече познания по медицина и особено върху дейността на мозъка. Някои смятат, че изкуството се демитологизира, ако изследването му се свързва с неврологията. Не е вярно.

Вълнува ли ви българското музикално творчество?

Вълнува ме връзката между старата българска музика и някои модерни форми на музициране. Вашият фолклор има силно изразени архаични черти, които успешно преминават в съвременните форми на симфоничното творчество и особено в джаза. Много внимателно наблюдавам този процес, защото и в западното общество - при високия стандарт и при индустриализацията – в културата, и по-специално в музиката, има стремеж за връщане към архаичното. Разбира се, порив към самото начало се наблюдава и в изобразителното изкуство, и в литературата. Швейцарско-германският художник Паул Клее освен прекрасните си картини е оставил и дневници, в които казва, че би искал да се върне не към детството си, а още по-далеч – във времето, когато не е роден.  Засиленото значение на ритъма в джаза и в попмузиката; аскетичното използване на изобразителните средства от художника – приоритетът на точката и на линията; погледът на поета към ранни асоциации... – са все външни белези, които дават да разберем, че творците търсят нов начин на мислене и на възприемане на действителността.

Комунистическата тоталитарна система унищожаваше или прокуждаше надалеко незаразените от „инфекциозния страх”. А как да се освободят от вируса тези, в чиито души той се е загнездил? 

Въпросът няма решение. По същността си той е личен и съответно лечението трябва да бъде индивидуално. Медиите са длъжни да откриват гнезда на страха и свързани с него прояви, да правят широки разисквания върху тях. Ако подобни прояви останат скрити, те пораждат процес на митологизирането му и на неговото укрепване. Всяко обсъждане обаче предизвиква напрежение, натиск върху психиката на човека.