Какво става с нас?

Защо социологическото разузнаване няма за задача да изследва онтологически въпроси
Също така: за какво е роден човек и за какво не е

Не се плашете от въпроса. Ако застанете в обикновеното си всекидневие застанете пред огледалото и си го зададете сам, ще видите, че никак не е страшен. И колкото по-често си го задавате, толкова повече може да сте полезни сами на себе си. Така е, когато го зададем в по-широк план. В случай, че било то съзнателна или пък не толкова, все пак се огледаме и се запитаме: какво става, какво по дяволите им става на всички?

По въпроса за разузнаването

Както вчера видяхте по въпроса има дежурни социолози. Нека ги наречем бърза помощ за обществото. Неспециализиран кабинет или добре оборудвана линейка, в която ако няма повърхностни рани (а в народопсихологията, обикновено няма такива), могат да констатират общия ви дискомфорт – високо кръвно, сърцебиене, изпотяване, побелял език, разцентрован поглед и прочие неприятни признаци. Самото заболяване, ако има такова, обаче не е работа на социолозите.

И по тази причина, вчера Кольо Колвв излезе от ролята си на ординатор и съвсем незаконно (от гледна точна на социологическата наука) влезе в ролята си на специалист-сърцевед. Можем ли да го направим и ние? Дори без въпросите на „Медиана” или пък, която и да е било друга социологическа агенция? Можем, разбира се. И кой знае дали няма да нахлуем в собственото си наказателно поле, ако разумът, който все тича зад нас, но понякога успява да ни настигне, не ни дръпне овреме здраво за фланелката.
Нека в самото начало се разберем. Няма такова нещо народ. Няма как и не можем да подведем под общ знаменател седем милиона български граждани. Или по-точно отминаха тези времена. Затова обект на социологията не е нагласата като цяло на тази възможно най-голяма група, а на отделни индивиди и социални групи от нея, подбрани така че да оформят представително мнение. Тук, обаче, имаме голям проблем. И той е: как да намерим средния избирател на Чърчил, който социологът цитира в публикацията си. Няма го. Няма среден избирател, няма среден индивид, няма дори и среден политик. Всичко е уникално, със свой образ, преживявания, мотиви и действия. А защо тогава да питаме, защо да търсим пресечни точки, защо се интересуваме от мнението на хората, ще попитате тук, знам със сигурност. Ами защото, всякоя политическа класа, дотолкова доколкото има такова понятие по света, има нужда от своето разузнаване. Разузнаване, което ще събере информация, ще ги анализира, ще идентифицира риска и ще предупреди. И толкова. Има кой да дава политическата оценка. В случай, че разузнаването премине отвъд тази прагматика и навлезе в политическата целесъобразност (както често се случва у нас), нещата отиват в позната от близкото ни минало посока. Но до тук със социологията и разузнаването. Неща, които по обясними причини през годините често свързваме. Нека минем на въпроса по същество.

Накъде да погледнем

И така, след като няма такова понятие народ, очевидно трябва да се обърнете към вашия съсед, към приятелите, близките, колегите от службата, далечните ви роднини в н-ския град, случайните спътници във влака, катаджията на пътя и пр. и пр. Но тук ще направя една уговорка. Едно е да си общувате по подобен начин в някоя друга европейска страна, в която демокрацията работи без помощта на социологията, съвсем друго е да го правите у нас. Защо?
Ами защото там, примерно в една Франция, или пък Холандия, или пък Дания или пък, ако щете по-близката ни Словения, този онтологичен въпрос не съществува. Но кой е въпросът –питате вие веднага? Ами тъкмо този: какво става с нас ? Или казано по-точно, защото това, което наричаме демокрация всекидневно ни налага по главата и придобива образ и подобие само в лицето на силния на деня? Защо нещо не върви в обществото ни? Защо крадат политиците? Защо от обикновения човек (ах, тази почти философрска категория!) не зависи? Защо, защо, защо?

Отиваме към главното

И тук вече отиваме към главното. Щом има такъв голям въпрос, въпрос за същината на демокрацията и дори за това дали сме свободни, колко сме свободни от какво сме свободни и за какво сме свободни, нещата с така наречения обикновен човек не могат да стоят добре. Огледайте се и ще видите около вас смисъла на живота – всеки е роден, за да бъде с правото да е щастлив, да си изкарва хляба по възможност с труд, който му харесва, да прави деца, да пътува, да разпусне в кварталното кръчме и въобще ред други човешки работи. Никой не е роден, за да размишлява върху онтологически въпроси, да проумява механизмите на държавата и обществото, да ниднича в сложни неща, като например съдебната система и пр. и пр. От тази гледна точка, винаги ми се е повръщало, когато чуя некой да преповтори славейковото „Не сме народ, а мърша…”. И обикновено му соча началото и дори средата на 90-те, когато същият този наред се изправи, за да помогне на политиците. Но не те си свършиха докрай работата.

Да попитаме Ортега-и-Гасет

Ето защо, когато си задаваме въпроса какво става с нас, трябва да имаме предвид тази особеност и своето собствено съвсем просто човешко предназначение. В повечето случаи, онзи когото наричаме обикновен човек знае как да живее живота си, как да го подреди и дори как да го завърши. (Ако съдя по това, че най-често българинът получава домът от родителите си. ) Всичко това, обаче – само в случай, че не му пречат. И ето, че точно тук се сблъскваме с една проста, възможно най-проста констатация. Той, обикновения човек знае как подреди живота си и има капацитет за това, но не му позволяват. От друга страна пък има свобода (примерно може да гласува) да решава проблемите на обществото, но не знае как.
Второто, обаче не е толкова страшно, както ще видим по-нататък. Ако пренесем един прекрасен пример на Ортега-и-Гасет * в изкуството към политиката, ще получим следното. Гледа обикновения човек през прозореца на живота, но понеже не е специалисти, не може да се дистанцира обекта и вижда само градината в двора. Не и стъклото, през което минава погледа му.
И така, щом не е дадено на обикновения човек да живее със сложните въпроси на държавата и обществото, как ще решим онтологическия въпрос ? Как ще преобърнем тази държава и ще я изправим обратно на крака?
Ето ви въпросът над въпросите. И понеже никак никак не е лесен, мисля да наруша принципа не оставай днешната работа за утре. Но пък виждам, че вече днес, т.е. осъмнал съм. Но пък нямd лошо. Утре започва от днес. Нали така беше?
---------------
* „Дехуманизация на изкуството”

Илюстрация: Иван Котузов, вестник "Дневник"