ДВЕТЕ ЛИЦА НА АРАБСКАТА ПРОЛЕТ

Така наречената арабска пролет вече навърши вторите си пролет и лято и, както изглежда, ще подкара и втора есен. Време, достатъчно за да сравним станалото с очакванията и да оформим нови такива, ако трябва. Но преди това ще си позволим малко теоретично встъпление. Арабската пролет е нещо като революция. Нека я сравним с други известни ни революции и да открием общите им черти.

Елементът „закъснение” е съществена част от революциите, казва теоретикът на историята Тойнби. Те са насилствени, „защото са закъснели триумфи на могъщи нови социални сили над упорито държащи се  стари институции”. Очевидно, колкото по-упорито са се държали тези институции, колкото по-закъснял е въпросният триумф, толкова по-силен е последвалият социален взрив. 

Това навежда на мисълта, че ако е много силен, този взрив може просто да унищожи обществото, или поне да го разкъса непоправимо. И наистина, по-нататък ще дадем примери за нещо подобно. Дори и това да не се случи, пораженията от една революция са съизмерими с придобивките от нея. Затова революциите, колкото и да са очаквани понякога, не трябва да са предпочитаният път за развитие. Още повече, че има и начин новите социални сили да си пробият път бавно и не толкова болезнено чрез еволюция.

Защо едни общества еволюират, а други напредват скокообразно чрез революции е въпрос, който не можем да решим тук. Ще дадем само примери за едното и другото, взети от новата история. При това, ще изключим случаите, когато революционни изменения са причинени от външна военна сила. (Или обратно, такава сила се е опитвала да ги спре). Така, няма да причисляваме към революциите т.н. „Американска революция", защото насилието в нея в същност е резултат от войната за независимост. Ако не е била военната намеса на Англия, независимостта на тринадесетте щата щеше да се обяви мирно и Декларацията за независимостта би била доста по-къса – без обвиненията към английския крал. Няма да наричаме революция и станалото в Източна Европа след Втората световна война, защото насилствените промени в страните от Естония до Гърция са резултат от военната намеса на две тоталитарни сили – нацистка Германия и съветска Русия.

И така, ако погледнем историята от последните векове, ще видим, че революционни промени в Англия стават само веднъж – за няколко години в средата на 17 век, по време на гражданската война. Това не означава, че развитието там е спряло – просто следващите промени стават по незабележим отвън начин.

Обратно, историята на Франция е пример за революционно развитие. Спасително за страната е, че освобождаването на натрупаната енергия става все пак на тласъци с периоди на отдих между тях. Така, голямата революция от 1789 е последвана от тези през 1830 и 1848, от безредиците в Париж през 1871 и дори, век по-късно, от вече оперетните събития от 1968, след което страната намира отдих в обятията на Европейската общност.

И накрая, пример за крайно силно действие на нови социални сили, когато те се проявяват като унищожително природно бедствие, са революциите в Русия през 1917 и в Иран през 1979. Един от белезите за силата на революционния взрив е реставрацията след него. В Англия от 17 век тя е бърза  - десетина години след обезглавяването на краля страната отново е кралство. В Русия реставрацията след 1991 трябва да се извърши само по спомени – защото просто няма живи носители на стария ред.

Подобна на Руската, но не толкова разрушителна, е Иранската революция. И при двете наблюдаваме едно характерно явление – управляващото малцинство (присвоило властта само защото е било по-добре организирано от останалите) се стреми да я задържи чрез състояние на „постоянна революция”. Това определение, толкова безсмислено, колкото и определението „постоянен взрив”, на практика се изразява в противопоставяне на всички и краен милитаризъм. А милитаризмът е гибелен за всяко отдало му се общество.

Къде в тази редица трябва да поставим станалото в страните, обхванати от Арабската пролет? От пръв поглед е видно, че то не може да бъде отнесено към току-що описания краен случай.  В най-важната арабска страна – Египет – технологията на промяната дори е по-близо до европейските „нежни революции”, отколкото до кръвопролитна гражданска война. Основният двигател на процеса е, разбира се, желанието за политическа модернизация. Тук трябва да отбележим нещо, което никой в арабските страни не би признал: арабските революции не биха били възможни без примера на станалото в Ирак. Казахме, че то не е революция, защото е извършено от чужда сила, но гледката на сваления иракски диктатор, брутален колкото Кадафи, не е оставила равнодушно нито едно арабско сърце. (Нека отбележим: Ирак е един от тежките случаи в арабския свят – страна с шиитско мнозинство, управлявано от сунитско малцинство и допълнително обременена с кюрдско национално малцинство. Подобен е само случаят със Сирия, където възелът от сунити, шиити, алауити, кюрди, християни, друзи и т.н. трудно може да бъде разплетен. Гражданската война в Сирия е алтернативата на американската намеса в Ирак.)

В движението за обществени реформи, подхванато от едно интелигентно малцинство, възбудено от иракския случай, няма нищо лошо, стига мнозинството, което ще се включи по-късно в движението, да притежава необходимата социална дресировка. За съжаление, не винаги е така. Руската революция също започва с благото намерение Русия да стане парламентарна демокрация. Но парламентът й заседава само един ден, преди да бъде разгонен от партията на болшевиките, намираща се в малцинство. Това не среща противодействие от страна на мнозинството от населението, защото то няма понятие от парламентаризъм.

Подобна е картината и в нашия случай. Свалянето на старите режими отключва множество фактори, които преди това не са имали сила да се проявят: религиозният фундаментализъм, арабският национализъм, омразата към Запада и ред национални и верски противоречия. А опитът на мнозинството в областта на парламентарната демокрация е малък или никакъв. Това означава, че изборите ще бъдат спечелени от най-добре организираният такъв фактор. А той, като правило, е някоя ислямистка сила.

Това все още не означава катастрофа. Самият факт, че ислямистите идват на власт чрез избори, ги прави достатъчно умерени. Те знаят, че надеждите на мнозинството, свързани с тяхното управление, са достатъчно илюзорни, и на следващите избори то може да им отнеме тази власт – стига възможността за свободни избори да се запази.

Така можем да очертаем границите, в които биха се развили събитията след Арабската пролет. В най-лошия случай някоя от участвалите страни би деградирала до нов авторитаризъм, този път от фундаменталистки тип. Най-добрият възможен резултат (защото е постигнато под строг външен контрол), изглежда, е състоянието в Ирак, – крехка парламентарна демокрация.

Още от автора на www.kandimirov.com