ТАЙНИЯТ ЧОВЕК

Още два сантиметра му оставаха до началото на филтъра – най-горчивата и най-сладката част от цигарата. Марин Балев, едър петдесет и осем годишен мъж с добре подстригана прошарена коса, гладко лице и увисващи бузи, които търсеха път да се слеят с двойната му брадичка, дръпна от дима и се огледа. Къщите наоколо, дебелите огради, които отделяха повечето от тях, голите клони на дърветата, паркираните коли, както и завоят на пътя, който се виждаше малко по-надолу, бяха потънали в сняг. Светът беше покрит в бяло като лице под болничен чаршаф и само тънките, дълбоки следи от стъпки, които прорязваха преспите пред блока, напомняха за алеите, затрупани отдолу. Още по-нататък София мъждукаше в котловината си – разстлана нашироко, димяща в студа, похлупена от вечерното небе, което оцветяваше снега във виолетово.
 Иззад хълма долитаха гласовете на деца, които бяха останали до късно да се пързалят. Там уличното осветление съчетаваше силата си с прожектор от паркинга и Марин виждаше горната част на купола от сияние, който ги обгръщаше.
Децата играеха в светъл балон от сигурност и защита, и това беше добре, помисли си той. В тези времена никоя предпазна мярка не беше излишна. Двете дъщери на Марин Балев преди години бяха заминали да следват из внимателно подбрани университети – едната в Лондон, другата в Болоня – и той беше престанал да се притеснява какво би могло да им се случи тук, но пък беше започнал да се притеснява какво ще им се случи там, и навикът да мисли за сигурността на децата си остана в него.
По отношение на дъщерите си той продължаваше да бъде неосъзнато раздвоен. От една страна му се искаше те да намерят новата си родина на новите си места. Да блеснат в работата си, да си проправят път към висока кариера и да се омъжат за синове на заможни, но културни семейства. В краен случай можеше да са и само заможни. Балев, изпълнителен директор на добре спонсорирано издание, акционер тук и там, кандидат-депутат и член на управителния съвет на няколко сдружения от обществено-делови характер, беше амбициозен. Част от личната му жажда за постижения беше преляла към дъщерите му и той с нетърпение изчиташе спорадичните им имейли, за да долови до кой километричен камък са стигнали по пътя си към успеха. Тези писма обаче рядко му носеха удовлетворение. По-голямата все се оплакваше, че е депресирана и самотна, а по-малката скиташе от град на град и първоначалният възторг, с който приемаше всяка промяна, рано или късно се заменяше от отегчение.
Балев не можеше да си представи как може човек да има всички възможности и да се чувства нещастен. Нещастието беше нещо, което се появяваше при липсата на успех, и той настоятелно съветваше дъщерите си да упорстват в професиите си, за да се издигнат. Той беше успял от нищото, защо и те да не успеят? Дълбоко в себе си Балев се страхуваше, че ако дъщерите му се върнат в България, това ще е признание за провал и той няма да може да го види по друг начин. Провал, но точно в какво – не беше ясно. Може би на собствените му планове децата му да разширят започнатата от него малка империя, издигната върху тънка мрежа от златни взаимоотношения. Все още имаше сериозни основания да се надява на по-добро.
От друга страна той им беше приготвил два тристайни апартамента в луксозния блок, пред който пушеше. Бели, мебелирани по вкуса на жена му и неначенати, те очакваха своите обитателки, ако един ден се завърнат от чужбина. Освен че Балев не искаше дъщерите му да се приберат, той силно се надяваше те да се приберат, за да станат всички отново едно голямо семейство, а той да води внуците на езда и да го почитат на стари години. Двете желания съжителстваха едновременно в него, защото вероятно идваха от различни места. Амбицията и емоцията произвеждаха собствените си паралелни призраци. Последното дълбоко дръпване го накара да се раздели с фаса. Беше му забранено да пуши у дома.
Хвърли угарката, влезе във входа и щракна лампата. Стълбището се освети от горе до долу в гробна тишина. Една крушка в коридора към подземния гараж примига колебливо, но след това се присъедини към останалите. Двата партерни апартамента бяха преустроени в адвокатски офиси, но адвокатите още не се бяха нанесли. На първия етаж живееха Балеви. На втория се очакваше един ден да дойдат или да не дойдат дъщерите им. Третият етаж беше откупен от приятел на Балев от бизнесклуб „Развитие” без конкретни планове, просто като инвестиция. Четвъртият се обитаваше от евродепутатка, която всъщност от две години живееше в Брюксел. По-нагоре беше таванът, част от който Балев беше обзавел с грамофон, книги и някогашни свои мебели, с които му беше свидно да се раздели. Докато ги подреждаше из скосеното помещение, той си представяше, че изгражда своя кът за усамотение и размисъл. Ползва го само веднъж и по време на усамотението си заспа.
Отключи вратата на дома си и отвътре го лъхна спарен въздух, гарниран с миризмата на ароматизатор. Зад стъклото на камината в хола горяха няколко едри цепеници. Балев прилежно си събу обувките.
– Как е навън времето? – попита жена му без да вдига поглед от списанието, което четеше. Седеше на фотьойла и беше свила крака под себе си. Пухкавите й пантофи се търкаляха на пода като отстрелян дивеч.
Балев се поколеба. Знаеше, че ако не отговори, това щеше да й направи впечатление, а ако отговори, тя нямаше да го чуе. Избра второто.
– Става.
Тя кимна. Времето въобще не я интересуваше.
– Какво ще кажеш да вечеряме? – попита той.
– Ти вечеряй, аз няма. Вдигнала съм два килограма и от един месец не мога да ги сваля.
Балев, който беше тръгнал към кухнята, се обърна и хвърли преценяващ поглед към жена си. Макар и нагъната върху фотьойла, тя беше все така слаба и мускулеста, каквато винаги си е била. Тялото й, грижливо извайвано с тичане и фитнес, на младини беше стегнато и привлекателно по своя си енергичен начин. Сега то беше просто жилаво като нещо, което, ако принадлежеше към друг биологичен вид, човек не би искал да го яде. Беше се вкопчила в някакъв свой предишен образ и напрягаше всички сили да не го изпусне, а той отдавна си беше отишъл.
– Димке, да ти направя поне едно кафенце?
– Кафе по това време? Аз вече и сутрин не пия, ако не си забелязал. И моля те, не ме наричай така. Ще се изпуснеш някъде пред хората.
– Добре, Дими.
Балев дълго разглежда пълния хладилник отвътре, накрая отвори едно бурканче с конфитюр и си намаза филия. Нямаше нужда от нищо.
Когато излезе от банята и отиде да си легне, Димка вече беше в своята половина на леглото и въртеше с палци екрана на телефона си. Балев остави чаша с вода върху нощното си шкафче и изрови пижамата си изпод възглавницата.
– Имаме имейл от децата. Събрали са се в Тулуза. И двете ти пращат поздрави.
Той тъкмо беше започнал да се завива, когато спря и я погледна.
 – Какви деца! Те вече не са никакви деца.
– За мене са си деца.
– Това вече са големи жени. И още не знаят накъде да тръгнат!
– Ето, отишли са в Тулуза.
– Тулуза! На тяхната възраст ние вече имахме големи планове.
– И ето докъде стигнахме – каза Димка и го целуна по бузата.
Балев веднага разбра, че искат да го изкарат от терена на противоборство, предоставяйки му друг, по-любим за него терен. Но просто нямаше сили да повтори всичките си съмнения около дъщерите си, за да получи насреща всички познати уверения на жена си.
– Ъхъ – каза той и предпочете да затвори очи.
Тишината навън го заслепяваше. Имаше нужда от тази тишина. Димка добре се справяше с живота, дори печелеше добре от бутиковата си агенция, в която упорстваше да работи, и в чийто предмет на дейност Балев така и не вникна. Добре се справи и с отглеждането на дъщерите им. Просто сега вече нямаше с какво повече да се справя.
– Марине, заключи ли входната врата?
– Да, разбира се.
– Беше забравил да я заключиш по-рано.
– Не може да съм забравил.
– Щом ти казвам, значи си я забравил. Когато се прибрах от работа, беше отключено.
– Може някой от адвокатите да е бил.
– Може. А може и на мен така да ми се е сторило. Виж, не ми се почва тоя разговор за вратата. Това, което те питам, е: сега заключи ли я?
– Заключих я. Може ли малко да поспим?
Димка угаси лампата и през затворените си очи той усети как мракът изпълни стаята. И отново същата тишина.
– Ако беше повикал човек да поправи автомата на вратата, нямаше сега да се разправяме за нея – продължи мисълта си Димка на тъмно.
– Ще повикам, остави ме да спя сега.
– Защото, ако не повикаш, ще повикам аз.
– Аз знам кого да повикам. Трябва да е някой проверен човек, все пак става дума за ключалка.
Известно време тя не отговори и той се окуражи, че темата е приключила.
– Защото ако аз се бях хванала, досега три пъти да я бях оправила. Горе апартаментите на децата стоят празни. Това си е като покана „добре дошъл” за крадците.
Марин погледна в тъмното към нея.
– Димке, за нещо друго освен за децата имаме ли за какво да говорим?
Тя въздъхна и помълча известно време.
– Сто пъти те помолих да не ме наричаш така.
Балев се зави през глава, за да имитира сън, но през процепа между завивките очите му останаха втренчени в синия правоъгълник на прозореца. Снегът беше осветил нощта с отразяващата си белота и предлагаше ново начало на всичко. Нов смисъл, нови отношения, нови възможности, ново опростяване на нещата, което ще изведе от тях чистото сърце на същината им. Ново детство. Илюзията щеше да се задържи поне три дни, но през това време нямаше да изглежда невъзможна. После едрите снежинки отново западаха – идваха от някаква бездънна част на небето и продължаваха надолу отвъд перваза на прозореца – и Балев затвори очи.
Събуди го блъскане от долния етаж. Удари. Тишина, като че ли придобила ритъм от тежко дишане. После още един силен удар.
– Марине! – Димка разтърсваше рамото му. – Марине, събуди се. Някой блъска по долната врата.
– Буден съм – каза той, но му се струваше, че не е напълно буден. През прозореца се виждаше единствено мракът на ранното зимно утро.
– Какво е това? Какво става?
– Не знам. Някой като че ли се опитва да влезе.
Последваха още няколко удара.
– Това за нас ли е? – попита Димка. Гласът й беше изпълнен със съмнения във всички посоки.
– Не е за нас. Не може да е за нас! Долу има звънци. Цял блок е това, мамка му.
– Но само ние сме тук.
– Че кой може да знае това?
Жена му го погледна с демонстративно недоумение. Взе телефона си и започна да набира номер.
– Чакай, чакай, полицията ли викаш? Предпочитам да не бързаме с полицията.
Димка спря да набира цифрите, но не изпусна телефона.
– Какво искаш да ми кажеш? Какво си правил? Да не си се скарал с някого?
Той поклати отрицателно глава. По замисления му вид си личеше, че прехвърля през ума си всички свои решения напоследък, които биха могли да го направят непопулярен пред един или друг важен партньор. Балев държеше на доверието, на предвидимостта. Така подбираше и облеклото си. Ходеше в изрядни костюми в цветовия регистър между сивото и тъмносиньото, задължително с вратовръзка и за да не изглежда задръстен пред  по-младите колеги – с кожена чанта за лаптоп. С кого би могъл да се скара? И какво би настроило някого срещу него? Макар че, като си помисли човек, винаги има какво.
Отдолу отново се чу блъскане.
– Тогава какво искат тези от нас? Кой ги е изпратил?
Тя впери в него онзи трениран с годините поглед, от който нищо не убягваше, но не видя в мъжа си друго освен паника. Самата тя беше не по-малко уплашена. Балев си наложи да мисли логично.
– Ако някой ги беше изпратил, мислиш ли, че щяха да вдигат още отдолу такъв шум? Със сигурност щяха да се качат първо до нас и тогава да се развихрят. Не мисли, че ключалката на входната врата щеше да ги спре.
Тя кимна, все още с телефона в ръка. Очите й шареха в тъмното наляво-надясно. Накрая каза:
– А тогава защо е това блъскане?
Балев нямаше отговор.
– Да изчакаме малко, все едно не сме тука, и те ще се откажат. Трябва да е някакво недоразумение.
Димка замръзна, подпряна на възглавницата си в полулегнало положение, с очи, втренчени във вратата на стаята и вдигнат пред гърдите юрган, сякаш можеше да я защити.
Ударите отдолу поспряха. Настана многообещаваща тишина. Балев, вече напълно буден, чуваше само ударите на сърцето си. След това звуците се възобновиха, само че по друг начин, сякаш някой клатеше вратата. Блокът беше прекалено отдалечен от останалите сгради, за да се притече някой на помощ. Всъщност, помисли си Балев, и да беше близо, пак никой нямаше да се притече.
– Отивам да видя какво става – каза Димка и отметна юргана.
– Не, чакай! Аз ще отида, ти стой тук – каза Балев със задействано честолюбие и започна да се облича. Правеше го церемониално и бавно. Търсеше в тъмното дрехите си, проверяваше пипнешком кое е отпред, кое е отзад, обу си и чорапите. Надяваше се, че докато стигне до пуловера, всичко ще е приключило. Димка, напрегната като пружина, го гледаше с надежда и недоверие. Отдолу се чу нов удар и гневно стенание.
Въоръжен с щека за голф Балев отключи. Огледа стълбището и заслиза внимателно надолу. Тропането беше замряло. Една площадка, втора площадка, външната врата вече се виждаше. Солидна. Непокътната. Заключена. Бронираното й стъкло беше черно, превърнато от ярката светлина на лампата в огледало, което отразяваше части от стълбището и коридора към подземния гараж. Нямаше никого. Всичко изглеждаше спокойно. Балев забави крачка и спря. Не искаше да го видят отвън. Светлината угасна.
Тъмносиният мрак, изсветлен от снега, проникна през стъклото на вратата. Балев се приближи и погледна навън. Това, което видя, или му се стори, че вижда, го озадачи. Навън имаше само гладък, пухкав сняг и никакви стъпки. Нищо.
Беше чисто като ненадписана коледна картичка.
Озадачен, Балев отключи. Отвън го блъсна студен вятър, който вече заравняваше преспите. Ако не бяха слушали блъскането заедно с Димка, той би си помислил, че му се е присънило. Духовете на умрелите можеха ли да удрят така? В този момент, малко късно, той се досети.
Обърна се назад и светна лампата. По коридора откъм подземния гараж една сива фигура тичаше към него. Или може би тичаше към отворената врата. Балев се отдръпна настрани, но за части от секундата прецени, че непознатият е доста по-дребен от него. Беше слаб младеж с неравна русолява брада и сплъстена коса. Балтонът, който се вееше около тънките му крака, му придаваше по-голям обем, отколкото реално притежаваше. С вдигната в ръцете щека Балев му препречи пътя.
– Стой! Какво правиш тука?
Момчето очевидно нямаше и намерение да отговаря. Очите му се стрелкаха между щеката и вратата в търсене на пролука. Челото му беше разкървавено.
 – Кой си ти?
– Мани се да мина!
Натрапникът нямаше предни зъби. Гласните в думите му разкриваха пряка гледка към тъмната му уста. Балев замахна с домашното си оръжие и той отскочи назад.
– Какво правиш тук?
В този момент младежът се хвърли напред и още преди щеката за голф да се е стоварила върху него, хвана ръката на собственика й. Настана боричкане. Балев, отвратен от миризмата на непознатия, не направи нищо от това, което си представяше, че ще направи, и отстъпи назад. Оказа се, че всичко, което момчето искаше, беше да се добере до вратата.
На излизане той изгледа Балев с безцветните си очи и каза:
– Ти нищо не разбираш, нали? Нищо не разбираш!
Тръгна напред през дълбокия сняг и не се обърна повече. Вятърът издуваше палтото му и го подмяташе настрани, но той сякаш не усещаше студа. И макар да беше слаб, в него имаше много повече енергия, отколкото Балев намираше у себе си. Утрото идваше бавно и от неизвестна посока, като капка мляко, изпусната в мастилница. През стъклото на вратата Балев проследи как непознатият изгази снега до пътя и се изгуби между къщите.
Какво искаше да каже с това „Ти нищо не разбираш”? Изплю го сякаш имаше нещо предвид. Познаваха ли се? Къде на земята имаше място, където двамата биха могли да се срещнат? Балев беше убеден, че ако поне веднъж го беше виждал по-рано, щеше да го запомни. И все пак тези белезникави мигли му се струваха познати. Той тръгна по коридора към гаража, там, откъдето младежът беше изскочил, и зад ъгъла подритна нещо леко. Беше празна спринцовка.
Наведе се да я вземе и тогава видя кръвта по ръката си. Вероятно беше от дръжката на вратата. Или може би от металната й рамка. Къде се беше блъскал този идиот? Балев не посмя да докосне спринцовката. Ритна я настрани, но ръката му тъй или иначе си оставаше изцапана с кръв.
Проклет скитник. Изпълзял от някоя дупка с глупавото си послание и запътил се, без съмнение, отново там. Какво толкова има да му се разбира? Вече всички искат да ги разбират, помисли си Балев, докато се изкачваше по стълбите. Наркомани, крадци, убийци, партньори, изнудвачи. Преди просто искаха пари. Себе си ли имаше предвид отрепката, или нещо по-общо?
Димка го чакаше на вратата.
– Кой беше този?
– Не знам.
Балев я заобиколи внимателно и отиде в банята да си мие ръката. Под топлата струя на чешмата кръвта се разреди до кафеникав водовъртеж.
– Бил ли си се? – попита изненадано Димка.
Марин вдигна ръката си към светлината и започна да я оглежда. Беше убеден, че все някъде се крие невидима драскотина, която ще отвори портите на кожата му пред троянския кон на чуждата кръв. Не откри пробойна и същевременно не можа да се успокои. Можеше ли сега всичко да бъде наред? Едва ли. Може би отдавна нищо не е било наред.
Белите мигли на момчето му напомняха нещо. Кръвта в косата. Една катастрофа преди двадесет и една години, от която едвам оцеля. Тесния планински път трябваше да го отведе до вилата на приятел. В бизнеса на Балев най-важните сделки се договаряха по вили и селски имоти. Всичко трябваше да прилича на развлечение, на купон, канеха се телевизионни звезди, известни певци и цели оркестри, и там, под прикритието на всеобщата и видима отвсякъде вакханалия, се провеждаха важните срещи. Решаваше се как да се действа за по-нататък. Отначало Димка искаше да го придружава на тези срещи, защото нерядко четеше по вестниците за тях. Журналистите пишеха обичайния боклук – „щур купон се вихри вчера в имението на…”, „изискан прием в ловната хижа на…”, „за да пее на частното парти на еди-кой си, младата звезда еди-коя си е взела еди-колко си”. На журналистите за това им плащаха. На по-възрастните и по-осведомените им плащаха и нещо отгоре. На по-младите нямаше нужда – те сами вярваха в това, което пишат. Балев, тогава млад и пълен със сурова енергия, не разрешаваше на съпругата си да идва с него. На тези закрити съвети се събираха личности с огромна власт и колкото по-малко се бъркаше тя сред тях, толкова по-добре беше за нея. Балев все още беше оръженосец в тази компания, но беше влязъл в полезрението на тези, които даваха път нагоре.
Имаше обаче и други причини да държи семейството си настрана.
Когато се случи инцидентът, Димка, както винаги, си беше у дома, слагаше двете им дъщери да спят и се надяваше да успее да ги умири преди началото на сериала. Тя нямаше как да знае, че в същото време в подножието на планината един камион с трупи излезе на завоя в отсрещното платно. Нямаше как да знае, и че нейният Марин, който пътуваше срещу него, не можа да го види навреме. В последния момент той наби спирачки, задните гуми се запързаляха, шофьорът на камиона сви рязко към своята половина на пътя и ремаркето удари странично колата. По-нататък Балев си спомняше в забавен каданс, в който всяка секунда сякаш беше разделена на шестдесет по-малки секунди, как колата му се върти към края на завоя, след който, далеч по-надолу, шумеше реката. Въртенето спря в един старомоден километричен камък с котешко око, а задното колело увисна над дерето. Шофьорът на камиона предпочете да се направи, че нищо не е видял и грохотът на машината му постепенно затихна в далечината по завоите.
После сякаш всичко угасна.
Седемнадесетгодишното момиче, с което Балев напоследък редовно пътуваше по тези скрити конференции, лежеше до него с отметната настрани окървавена глава. Кръвта бликаше изпод бледорусите корени на косата й и се стичаше надолу по застиналото й лице. Така неподвижна, тя приличаше на дете, завито и целунато от майка си. Ръката й, доскоро в отворения цип на панталоните му, висеше отпусната от неестествено смъкнатото й рамо. Дишането й беше съвсем слабо. Балев я погали по челото, като внимаваше да не докосва кръвта. „Обичам те”, отговори му тя, без да си отваря очите, вероятно и без да съзнава какво се беше случило. Каза го с този напевен диалектен акцент, който прикриваше пред хората, но си беше част от нея.
Балев насапуниса отново ръцете си и под изпитателния поглед на Димка продължи да ги търка. Напрегна се да си припомни кое беше това момиче, но скоро му стана ясно, че след малко повече от двадесет години всички подробности, които си мислеше, че никога няма да забрави, бяха изчезнали от паметта му. За сметка на това други неща, които изглеждаха безвъзвратно забравени, се появяваха сами. Картини. Образи. Звуци. Случайни реплики, опаковани в собствени мигове. Тя беше ученичка в хореографското училище. Идваше от някакво северняшко село, струпано с ниските си къщи и широките си дворове насред море от пшеница. Небето го похлупваше с лилавия си купол и хоризонтът се виждаше във всички посоки. Веднъж минаваха с колата покрай него. Тя му го показа, но в никакъв случай не искаше да се отбият натам.
Балев се опита да повика помощ, но нямаше покритие. Момичето започваше да мрънка нещо нечленоразделно и да трепери. Планините наоколо мълчаха в хилядолетната си безучастност, само долу в дерето реката продължаваше да прескача камъните си с един и същи шум. Механичен шум. Неорганичен шум. Шум, който щеше да остане в главата му дълго след катастрофата. Половин час по-късно край тях мина стар военен джип, продължи още малко нагоре и спря. От него излезе някакъв местен човек в зелени дрехи, които приличаха на униформа. Той успя да заведе Балев, който дишеше трудно след удара, до джипа си, а после се върна и за момичето, но не можа да я помести. Тя лежеше отпусната, натежала сякаш три пъти повече, и не можеше да бъде помръдната от седалката. Човекът използва крика си, за да я освободи от ламарината. Пренесе я на ръце. Долу в местната болница двамата ранени бяха настанени в общо отделение. В момента, в който се добра до телефон, Балев си уреди да го прехвърлят в столична травматология.
Три дена по-късно тя – или някой от нейно име – направи два-три опита да се свърже с него, но той не прие обаждането, а след това изключи и телефона си. Лежеше със счупени ребра и мълчеше. Димка беше оставила децата у приятелка и от сутрин до вечер седеше до леглото му.
Приятелите му успяха да потулят цялата история и той повече не чу за момичето. Дори не се поинтересува какво се случи с нея. Искаше да пререже миналото си, да го хвърли зад себе си и постепенно то само да се изличи.
Но дали, оставено само на себе си, то се беше изличило? „Ти нищо не разбираш, нали?” Това не беше глас от настоящето. В настоящето той всичко разбираше, на всичко беше в течение, с всичко беше наясно, дори повече отколкото му се искаше. Животът му отдавна беше под контрол. Така че навярно съобщението идваше точно оттам, от миналото. „Съобщение? – Упрекна се той наум. – Нима вече приемам за съобщение гневните думи на някакъв изперкал хлапак за съобщение?” Сърцето му вече се беше успокоило след неслучилата се битка, но умът му беше загубил спокойствието си. Това, което се случи, край ли беше или начало?
– Димке – каза той, като изплакна ръцете си още веднъж. – Трябва да ти кажа за нещо, което се случи преди много години.
Тя му подаде кърпата. Лицето й не помръдна, но очите й го гледаха втренчено.
– Беше по време на едно от пътуванията ми.
– Знам. Катастрофата.
– Какво за катастрофата?
– Не си бил сам.
– Откъде знаеш?
– Нина позвъни у дома, за да те търси.
– Нина, така ли се казваше тя?
– Да.
– И защо не си ми казала през всичките тия години?
– А ти на мен каза ли ми?
Той се смути. Можеше да отговори лесно, да каже нещо от рода на „Не исках да те тревожа” или „То си беше моя работа” или „Не съм длъжен да ти казвам всичко”, но вече се беше уморил да измисля.
– Не. Беше ме срам от лъжите ми.
– Когато Нина се обади – каза Димка, – аз имах две малки деца и нямах работа, а мъжът ми въртеше бизнес с депутати и прокурори. Какво можех да направя? Много трудно го преживях тогава. За щастие ти беше зает със собствените си проблеми. После, когато ми поразмина, разбрах, че Нина е дори по-зле от мене.
– И какво се случи с нея?
– Много искаш да знаеш, нали?
Лицето на Димка беше все така неподвижно, почти неутрално, но Марин, който отдавна я познаваше, виждаше вгорчените ъгълчета на устата й и някакъв пламък в дъното на очите, който не топлеше. Трябваше ли му да започва това?
– Питам само дали не е родила син. Много е възможно да имам син.
Димка се разсмя, поклати глава и отиде да оправя леглото. Когато искаше да се затвори в себе си, тя винаги се хващаше да подрежда някакви неща. Бялото утро вече беше проникнало във всички прозорци. Марин я последва в спалнята.
– Казах ти, много е възможно да имам син.
Тя внимателно изтупваше възглавниците, подреждаше ги, сгъваше юрганите наполовина и подравняваше ръбовете им с ръба на матрака – поредица от внимателни действия, чиято прецизност ще бъде унищожена още същата вечер. В крайна сметка прояви любопитство.
– Как изглеждаше скитникът?
Марин й го описа. Разкървавената глава. Кръвта по вратата. Белезникавите мигли, ниския ръст, сплъстената коса, разкопчаното палто на момчето. Как си е тръгнало след това през снега. Димка го слушаше много внимателно, гледаше в пода и само от време на време кимваше, за да покаже, че следи думите му. После седна на леглото и се замисли.
– Познаваш ли го? – попита Марин.
– Не.
– Тогава какво има?
– Знаеш ли – каза Димка – по нашия край има много легенди. Хората обичат да си ги разказват и каквото и да се случи, все имат някоя легенда, с която да си го обяснят. Но са прости. Наричат Архангел Михаил, примерно, по техния си начин, Рахангел Михаил. Та така… Казват, че когато някой сгреши, Господ не го наказва веднага, защото така човекът няма време да осъзнае греха си. Какъв ще е смисълът на това наказание, ако не се знае за какво е? После един ден Господ решава, че е дошло време за наказанието, но пак не го изпълнява веднага, а провожда пратеник. Вика своя пръв воин, Рахангел Михаил, генералът на ангелите, и му заръчва да занесе съобщение.
– За какво?
– Че идва ред да се плаща.
– Как изглежда това съобщение?
– Не знам. Но Рахангел Михаил не може просто така да се покаже пред обикновените хора, защото те ще ослепеят от светлината му. Само умиращите го виждат, никой друг. И затова той взема тялото на някой обикновен човек, без значение какъв е, и така донася съобщението.
Марин я слушаше с полуусмивка. Щом жена му се престраши да заговори за родния си край, значи здравата беше разтърсена и тя. Доброто му настроение започваше да се връща. Стаята вече се пълнеше със светлина.
– И как разбираш, че това е точно „Рахангел Михаил”?
– По три неща. Първо, човекът е непознат. Второ, говори несвързано.
– Много интересно! – Марин почваше да губи търпение. Вече беше готов да си легне отново в оправеното легло, а жена му не преставаше да говори. – А ще ми кажеш ли сега какво стана с Нина?
Димка замълча. Беше сключила пръстите на ръцете си и сега търкаше палците си един в друг. Някъде през времето тайната на Марин се беше превърнала в нейна тайна. Накрая явно взе решение.
– Остана без крака. Когато направих агенцията, я взех да работи при мене. Добре се справя.
Марин стана и отиде до прозореца. Не искаше Димка да види лицето му. Залепи чело в хладното стъкло и остана така, загледан в белите преспи навън. Ако не виждаш нещо, може би то не съществува. Димка дойде при него. Протегна ръка и го погали по гърба.
– Извинявай, че ти наговорих тези глупости за Рахангел Михаил. Селски приказки.
Марин се усмихна горчиво. Очите му бяха зачервени.
– Защо? Всичко съвпада.
Лицето на Димка грееше окуражаващо.
– Не, не всичко! За щастие не всичко. Точно затова те разпитвах така подробно, за да съм сигурна. Третото не съвпада. Нали ти казах, че Рахангел Михаил е воин? Той винаги донася със себе си и нещо остро. Идва и го оставя там.
Под протегнатата си ръка тя усети как мъжът й потрепери. Той отново долепи чело до прозореца и стисна устни. Димка се загледа навън заедно с него. Снежните преспи бяха заравнени от вятъра и дори да беше имало следи по тях, вече не си личаха.